Свиренето на чайника проряза тишината в същия миг, в който звънецът на входната врата издрънча настойчиво. Ясмина Радева остави недообелените картофи, избърса длани в престилката си и тръгна към антрето. На прага стоеше Виолета Калинова – сестрата на съпруга ѝ, издокарана с чисто ново палто, прическата ѝ бе безупречно оформена, а по лицето ѝ играеше онова специфично изражение, което Ясмина вече добре познаваше: появяваше се винаги, когато Виолета имаше нужда от нещо.
— Ясминче, реших да намина! — пропя тя и остави въздушна целувка до бузата ѝ. — Лъчезар вкъщи ли е?
— Не, на смяна е — отвърна Ясмина и я покани да влезе. — Ще се прибере довечера.
— Нищо, ще ти правя компания дотогава.
Виолета се разположи уверено, сякаш апартаментът беше и неин — премина право към кухнята, метна палтото си на облегалката на стола и седна на масата, все едно идваше тук всеки ден. Ясмина се върна при картофите, но вътре в нея се надигна неясно напрежение. Виолета никога не се отбиваше без причина.
— Ще пиеш ли чай? — попита тя, докато пускаше котлона.
— Ще пия, какво да правя — подсмихна се Виолета, оглеждайки помещението. — У вас винаги ми е било уютно. Макар и малко тясно, де.
Ясмина не отговори, а просто изсипа картофите в тенджерата.
— Всъщност, идвам по въпрос — продължи Виолета и зачука с лакираните си нокти по мушамата. — Говорихме си всички в семейството… няма да имаш нищо против, нали, ако регистрираме Калина Варненска с децата при теб? Само за няколко месеца, не завинаги.
Тенджерата едва не се изплъзна от ръцете на Ясмина. Тя я остави внимателно и се обърна бавно.
— Какво значи „да ги регистрирате“? — попита тя, а студено усещане се плъзна по гърба ѝ.
— Ами както става — сви рамене Виолета. — Документи, заявление… стандартна процедура. Нужно им е за детската градина и училището. А Калина е с жилищни проблеми, знаеш. След развода онзи негодник не ѝ остави нищо.
Чайникът вече кипеше, но Ясмина сякаш не го чуваше. В главата ѝ кънтяха думите „ние решихме“. Кои „ние“? Кога? И защо Лъчезар не ѝ беше казал нищо?
— Лъчо знае ли за това? — попита тя предпазливо, докато сипваше чая.
— Разбира се! — отговори Виолета прекалено бързо. — Напълно е „за“. Каза, че ти ще разбереш. Вие винаги сте били за семейните ценности.
Ясмина постави чашата пред нея и седна. Пръстите ѝ леко трепереха. Апартаментът беше неин — останал от първия ѝ брак. Малък, двустаен, но изцяло неин. Никога никой не беше регистриран тук, освен тя и съпругът ѝ.
— Виолета, трябва да помисля — изрече тя накрая, втренчена в чая си. — Това не е просто формалност.
— Какво има да се мисли? — нетърпеливо махна с ръка гостенката. — Семейството си е семейство! Няма да ги оставим на улицата. Или не ти е жал за племенницата? Между другото, тя винаги говори хубави неща за теб.
Лицето на Ясмина пламна. Познаваше този натиск — първо настойчивост, после апел към съвестта. Вътре в нея кипеше възмущение, но твърд отказ не излизаше от устата ѝ.
— Ще говоря с Лъчезар — промълви тя.
— Браво, така те харесвам! — засия Виолета, сякаш вече беше получила съгласие. — Знаех си, че мога да разчитам на теб. О, звънят ми… сигурно е Калина.
Тя извади телефона си, а Ясмина се обърна към прозореца. Дворът беше познат, но усещането беше сякаш чужди ръце вече посягаха към дома ѝ, към личното ѝ пространство. Най-страшното беше, че не знаеше дали мъжът ѝ ще застане до нея.
Студената истина
Правната кантора се намираше в стара четириетажна сграда недалеч от пазара. Ясмина подмина избелялата табела „Нотариус“ и бутна тежката врата с надпис „Правна помощ“.
Вътре миришеше на прах и пожълтяла хартия. Зад малко бюро седеше секретарка — почти момиче, с ярък грим и телефон в ръка.
— Имате ли записан час? — попита тя, без да вдигне поглед.
— Не, но случаят ми е спешен… — започна Ясмина.
— При Градимир Каменар или при Лидия Мартинова?
Ясмина се поколеба. По телефона просто ѝ бяха казали да дойде. Секретарката въздъхна демонстративно и набра номер.
— Градимир Каменар, тук има жена без час. За какво е? — тя погледна въпросително Ясмина.
— За регистрация… на роднини — каза тя тихо.
След няколко минути я поканиха в съседен кабинет. Зад масивното бюро седеше мъж на около четирийсет години, с оредяваща коса и уморен поглед.
— Слушам ви — каза той, без да я кани да седне.
Ясмина се настани и започна объркано да разказва — за Виолета, за искането, за това, че Лъчезар сякаш вече е дал съгласие. Юристът слушаше, почуквайки с химикалката по бюрото. Когато тя приключи, той свали очилата си.
— Жилището на ваше име ли е? — попита.
— Да, от първия ми брак.
— А съпругът ви регистриран ли е?
— Да, от осем години сме заедно.
Градимир Каменар кимна и я погледна право в очите.
— Ако ги регистрирате, без съд няма да можете да ги отпишете. Това е сериозно.
Сякаш нещо се прекърши вътре в нея. Ясмина стисна чантата си.
— Но те твърдят, че е само временно…
— Всички така казват — отвърна той уморено. — После се появяват деца, оправдания и законът е на тяхна страна. Особено когато има непълнолетни.
Той извади формуляр от чекмеджето.
— Прочетете това. Тук са описани правата ви като собственик и рисковете от временната регистрация.
Редовете се размиваха пред очите ѝ: „право на постоянно ползване“, „невъзможност за принудително извеждане“…
— Какво бихте ме посъветвали? — прошепна тя.
— Да не го правите — каза спокойно той. — Нямате задължение нито морално, нито юридически.
— А ако съпругът ми настоява?
Юристът се облегна назад и я изгледа внимателно.
— За двайсет години практика съм виждал много такива случаи — каза по-меко. — И почти винаги завършват еднакво: хората губят не само жилището си, но и отношенията си, защото когато започне битката за квадратните метри, любовта си тръгва.
Той ѝ подаде квитанцията за консултацията заедно с документите и добави, че ако все пак реши да регистрира роднините, е добре да сключат договор със срокове и условия, за да има поне минимална защита, а Ясмина излезе навън с усещането, че я чака тежък разговор и още по-тежки решения.
