— Значи за теб майка е просто… някой, от когото може да се откажеш? — гласът на Явор прозвуча пречупено, сякаш самият въпрос го нараняваше.
В стаята се спусна тишина. Благовеста Соколова чу как Пламен Вълков пристъпва по-близо, как дъхът му се ускорява.
— Явор — каза Пламен приглушено, — майка ни от пет години угасва. Пет години я гледаме как се мъчи. И ти… ти искаш това да продължава? Още пет? Още десет? Докога?
— Пламен — гласът на Явор вече трепереше от сълзи, — ти казваш, че мама умира. А аз… аз твърдя, че тя живее. За първи път от пет години насам.
Пламен замлъкна, очевидно объркан.
— Какво имаш предвид?
Явор си пое дълбоко въздух, сякаш събираше сили.
— Помниш ли каква беше мама, когато татко си отиде? Помниш ли я?
Пламен кимна, макар Благовеста да не можеше да го види.
— Беше непоклатима. Справяше се с всичко. Никога не плачеше.
— Точно така — отвърна Явор. — А помниш ли какво последва? Започна работа на три места. Почти не се прибираше. Не говореше с нас. Тя просто… функционираше. Ставаше, работеше, връщаше се, заспиваше. Ден след ден. Така минаха трийсет и пет години.
Благовеста отвори очи. Спомените я заляха — годините, в които сама отглеждаше двамата си сина, времето без сълзи, защото нямаше право на тях, а само на труд.
— А сега — продължи Явор — сега, когато мама е болна… тя за първи път е тук. Истински тук. Не защото трябва, а защото има нужда от мен. И защото аз… аз имам нужда от нея.
От другата страна не последва отговор.
— През тези пет години — каза Явор — мама ми разказваше за татко. Как са се срещнали. Колко я е било страх, когато го е загубила. Как ни е обичала, но не е знаела как да го покаже. Защото… защото самата тя никога не го е получила като дете.
Благовеста не успя да се сдържи. Хлипане се откъсна от гърдите ѝ.
— И сега — гласът на Явор се прекърши напълно — сега мама ми казва, че ме обича. Всеки ден. Когато си тръгвам от болницата, хваща ръката ми и ми шепне: „Благодаря ти, Явор. Благодаря, че си тук.“ И аз… за първи път в живота си усещам, че имам майка. Не машина, която възпитава. А майка. Която ме вижда. Която ме обича.
Пламен отново мълчеше.
— Ти казваш — продължи Явор — че мама умира от пет години. А аз казвам, че от пет години тя живее. Истински. И ако това ще е още пет години… или една… или само месец… аз няма да се откажа. Защото тя едва сега е майка. А аз… аз не искам да я губя. Не и сега, когато най-сетне я намерих.
Благовеста чу как Пламен си пое тежко въздух.
— Явор… — започна тихо той.
— Пламен — прекъсна го Явор, — ти се отказа. Защото Жанета така реши. Защото беше по-лесно. Защото… защото боли да гледаш. Но аз не мога да се откажа. За мен мама не е бреме. Тя е… тя е единственият човек, който ме научи какво е любов. Не с думи. А като ми позволи най-сетне да я видя. Такава, каквато е.
Отново се разля тишина — дълга, тежка, задушаваща.
— Болна е от пет години — каза накрая Пламен едва чуто. — И ти твърдиш, че едва сега живее?
— Да — отвърна Явор без колебание. — Защото за първи път не е силна. Не е съвършена. За първи път… е просто човек.
Пламен не отвърна.
— И ако ти не го виждаш — добави Явор, — това не е нейна вина. Това е твоя.
Благовеста чу как вратата се открехва бавно. Тя затвори очи и се престори, че спи.
Но не спеше. Сълзите се стичаха по лицето ѝ и попиваха във възглавницата.
Явор влезе тихо в стаята и спря до леглото ѝ, без да подозира, че майка му е чула всяка негова дума.
