Благовеста Соколова лежеше неподвижно на болничното легло, дланта ѝ беше отпусната върху ръба на одеялото, а погледът ѝ се губеше в белотата на тавана. След всяка химиотерапия усещането беше едно и също – изцеждаща умора и празнота, сякаш някой бавно е излял живота от нея. Това продължаваше вече пет години. Пет години, откакто диагнозата рак на гърдата преобърна всичко.
Пет дълги години.
Лекарите тогава бяха категорични: три години, най-много. А Благовеста все още беше тук. Все още не се беше предала. Все още… все още дишаше.
Само че понякога се питаше защо.
По-малкият ѝ син, Явор Велизаров, седеше до леглото на ръба на металния стол и разсеяно гледаше телефона си. Беше на тридесет и пет – млад, амбициозен, вече утвърден предприемач. Преди три години беше стартирал собствен бизнес и сега нещата му вървяха повече от добре. Нова кола, нов апартамент, стабилен живот.
И всеки месец превеждаше пари на Благовеста – за лекарства, терапии, прегледи.
Тя никога не ги беше искала. Поне през първите три години. Но през последните две… нямаше избор. Оскъдната ѝ пенсия не стигаше за скъпите лечения. А Явор… Явор просто изпращаше сумата. Всеки месец, в началото. Без въпроси. Без тя да моли.
Само че днес беше различно.
Днес Благовеста беше тази, която помоли.
Лекарят ѝ беше казал, че съществува нов метод на лечение. Изключително скъп. Почти непосилен. Но може би… може би щеше да ѝ подари още време.
А Благовеста искаше това време.
Когато Явор чу сумата, лицето му пребледня. Не отказа. Само кимна и каза тихо: „Добре, мамо. Ще го уредя.“
Но тя видя. Видя в очите му, че това е тежест. Че може би е прекалено много.
Докато лежеше и наблюдаваше как синът ѝ се взира в екрана, в стаята влезе още някой.
Пламен Вълков. Големият ѝ син. На четиридесет и две, с две деца, сигурна работа, съпруга и къща в покрайнините на града.
От три години Пламен не беше дал и стотинка за лечението на майка си.
Благовеста никога не го беше питала защо. Знаеше отговора. Жанета Данаилова, съпругата му. Тя беше казала: „Пет години е болна. Пет. Кога ще свърши това? Докога ще я издържаме?“
Благовеста го беше чула случайно, преди две години, когато Пламен говореше по телефона в болничния коридор, а тя излизаше от тоалетната.
Оттогава Пламен идваше рядко. А когато идваше, само кимаше, питаше „Как си, мамо?“ и си тръгваше.
Но сега беше тук.
Явор вдигна поглед.
— Здравей, Пламен — прошепна той.
Пламен кимна леко.
— Здрасти. Как е мама?
Явор погледна към Благовеста. Тя се опита да се усмихне.
— По-добре съм — каза тихо, макар да не беше вярно.
Пламен седна на стола от другата страна на леглото. Настъпи тишина. Тежка, неловка.
Тогава Явор се изправи.
— Отивам за кафе — каза. — Пламен, ще дойдеш ли?
Пламен стана и кимна.
Благовеста ги проследи с поглед. Знаеше какъв разговор ги чака. Знаеше, че Явор ще спомене сумата. И знаеше какво ще каже Пламен – същото, което Жанета повтаряше от години.
„Стига толкова. Пет години е болна. Пет.“
Тя не можеше да направи нищо. Само да лежи и да гледа как синовете ѝ излизат.
Вратата се затвори.
Благовеста остана сама.
И тогава… тогава чу гласове.
В коридора. Пламен и Явор. Не викаха, но думите им достигаха до нея.
Защото вратата не беше затворена докрай, а остана леко открехната, достатъчно, за да пропуска звуците отвън.
