…селяни от село Грьово, Търновска околия. Седемнайсет поредни поколения. Нито титли, нито търговски род — само пръст под ноктите и данъци към господарите.
— Стига! — изкрещя тя.
Жанета Балканска подскочи рязко от мястото си. Папката се изплъзна от пръстите ѝ и съдържанието ѝ се разпиля по пода като разпрани тайни.
— А фамилията е сменена през седемдесет и осма — продължих спокойно. — Официално, през ГРАО. От Балканова към Балканска. Дръзко решение. Елегантно. Почти поетично, ако не беше толкова пресметнато.
Стаята натежа от тишина. Само стенният часовник отброяваше секундите, а отвън, далеч, гърмяха ранни новогодишни фойерверки.
— Лъжа е! — извика тя и се обърна към синовете си. — Всичко е инсценировка! Тя го е нагласила!
Павел Дунавски се наведе, вдигна един лист и се вторачи в него.
— Мамо… тук има твоя снимка. И подписът е твой.
— А обеците? — внезапно попита Ирина Каменар. — И те ли са… измислица?
Отговор не последва.
— На кого са били? — настоя тя. — Наследство от селяни или просто покупка „антика“?
— Взех ги през седемдесет и трета — прошепна Жанета. — От комисонен магазин. За петдесет лева.
Ирина сви устни, без да каже нищо.
Андрей Лъвов пристъпи към мен и за първи път тази вечер ме погледна право в очите.
— Марина… не знаех.
— Знаеше — отвърнах тихо. — Просто беше по-удобно да се правиш, че не знаеш.
Облякох палтото си, метнах шал и нахлупих шапката с помпона, която Жанета Балканска винаги наричаше с презрение „клоунска“.
— Честита Нова година. А между другото — четката оставям тук. Ще ви е от полза.
Тя не каза нищо.
Тръгнах си и посрещнах празника сама.
И не съжалих нито за миг.
