…а аз добавих с равен, почти шеговит глас, че вече трета поредна година тя не пропуска да ми подари „нещо практично“ за дома. Престилки, парцали, препарати за почистване — всичко старателно подбрано. Дори се пошегувах, че колекцията ми е почти завършена и спокойно бих могла да открия тематична изложба.
— Марина Вълчева! — напрегна се Андрей Лъвов и ме стрелна с предупредителен поглед.
Отвърнах му с кратко намигване и отново насочих вниманието си към Жанета Балканска. Бузите ѝ бавно пламтяха, сякаш някой увеличаваше градусите отвътре.
— Ти… — изсъска тя, давейки се от възмущение. — Неблагодарна! Аз те допуснах в нашето семейство, в род с величествена история, а ти… ти с твоята… селска рода…
Думите ѝ се прекъснаха в пристъп на кашлица.
— Мамо! — извика Андрей и се втурна към нея.
— Господи! — писна Ирина Каменар и се хвърли от другата страна.
Жанета позволи да я настанят на дивана — преувеличено, демонстративно, сякаш играеше сцена от театрална постановка.
— Между другото — подех аз спокойно, — и аз съм ви подготвила новогодишен подарък.
Извадих от чантата си тънка папка и я подадох.
— Какво е това? — попита тя подозрително.
— Отворете и ще разберете.
Тя разтвори папката, прегледа първата страница, после замълча. След няколко секунди вдигна очи към мен.
— Какво означава това? — прошепна тя, вече без предишната си увереност.
— Генеалогично проучване. Професионално. За вашите така наречени „благородни корени“.
Тя прелисти още една страница, после още една. Цветът се отдръпна от лицето ѝ, заменен първо от сивкава бледност, а после от нездрав, землист оттенък.
— Доста любопитна история — продължих с равен тон. — Нито следа от Балкански. За сметка на това — изобилие от Балканови. Крепостни…
