След като очевидно се наслади на ефекта от случилото се, Жанета Балканска бавно се обърна към втората снаха, сякаш режисираше следващия кадър от собственото си представление.
— Така, Иринке, сега е твоят ред — изрече тя с престорена мекота, от която ме полазиха тръпки.
В ръцете на Ирина Каменар се озова елегантна кутия, облечена в тъмен кадифен плат. Тя я отвори и възкликна възторжено — върху мрачното дъно блеснаха обеци от злато, обсипани с рубини и изящна филигранна изработка. Подобни бях виждала единствено зад стъклени витрини, където времето няма власт.
— Семейни са — прошепна свекърва ми с особен трепет. — Още от прабаба ми. Родена от стар възрожденски род.
Ирина театрално притисна длан към гърдите си, като героиня от евтин сериал. Гледката щеше да ми е дори забавна, ако в гърлото ми не се беше надигнала тежка буца — плътна и горчива.
— Андрей — обърнах се тихо към него, — осъзнаваш ли изобщо какво става тук?
— Марина, моля те… не сега — измърмори той.
Погледът му упорито шареше по килима, по фигурите и нишките му, навсякъде, само не и към мен. Тогава ми просветна с болезнена яснота: той разбираше всичко, виждаше всяка подробност, но никога нямаше да застане до мен.
С Андрей Лъвов бяхме женени вече три години. През цялото това време майка му не пропускаше случай да ми напомни колко „недостатъчно благороден“ бил произходът ми. Себе си възприемаше като потомка на синя кръв — или поне така ѝ харесваше да вярва.
Аз работех като историк и имах свободен достъп до архиви. И след безбройните ѝ подмятания реших, че и тя заслужава един новогодишен подарък — по мой начин.
— Жанета Балканска — започнах спокойно аз, готова да продължа.
