— А за теб съм запазила нещо наистина специално! — изкриви устни в двусмислена усмивка Жанета Балканска.
Докато изричаше това, тя ми подаде малко пакетче, обвито в хартия със зимни мотиви и стегнато с лъскава панделка. Жестът ѝ ме хвана неподготвена и без да искам, в гърдите ми се надигна вълнение. В ума ми проблесна надежда: „Възможно ли е най-сетне нещо да се е променило? Дали след три години брак със сина ѝ ледът между нас започва да се пука и онази непробиваема стена, която издигна още от първата ни среща, започва да се рони?“
Разгънах опаковката.
И се вцепених.
Вътре имаше четка за тоалетна.
Обикновена — бяла, пластмасова, дори прилежна на вид. Към нея бе прикрепена картичка, изписана с безупречно равен и педантичен почерк:
„Скъпа Марина Вълчева! Надявам се този подарък най-после да ти помогне да усвоиш елементарните принципи на домакинството. С най-добри пожелания за Новата година. Ж. Б.“
Коледната елха примигваше с цветни светлинки, въздухът бе наситен с аромат на цитруси и патица, която бавно се запичаше във фурната… а аз стоях с този предмет в ръце и не можех да проумея дали случващото се е реалност.
— Е, какво е? Я да видя! — Ирина Каменар, съпругата на братa на мъжа ми, подскочи до мен с живото любопитство на нетърпеливо животинче.
Погледът ѝ обаче моментално застина, а в очите ѝ проблесна онзи познат израз — самодоволен, тържествуващ.
Андрей Лъвов рязко грабна четката от ръцете ми и я напъха обратно в хартията.
— Мама просто се е пошегувала — промърмори той неуверено. — Е, да… шегата не беше особено сполучлива…
И безпомощно повдигна рамене, докато в стаята се настаняваше неловко мълчание, което подготвяше почвата за следващото действие.
