У дома двамата седнаха един срещу друг на дивана. Тишината първа проговори вместо тях.
– Искам да ти се извиня – наруши я Захари Руменов и впери поглед в пода. – Постъпих погрешно.
– Погрешно? – Албена Каменар повдигна вежди. – Крещя ми като обезумял и настояваше да се откажа от мечтата си, само защото ремонтът на майка ти бил по-важен.
– Зная – призна той и сведе глава още повече. – Прекалих. Докато те нямаше, имах време да мисля. И мислих много.
– И до какъв извод стигна? – гласът ѝ беше спокоен, но напрегнат.
– Че Виолета Александрова може да почака. А теб мога да изгубя завинаги.
Албена го наблюдаваше внимателно. В думите му нямаше театър – съжалението звучеше истинско.
– А тя как прие това? – попита след кратка пауза.
– Говорих с нея – отвърна уверено Захари. – Обясних, че оттук нататък има други правила. Първо сме ние – семейството ни, плановете ни, нуждите ни. Помощта за родителите идва след това.
– И не се възпротиви?
– Обиди се, естествено. Но разбра, че изборът вече не е само неин.
Албена мълчеше, подреждайки мислите си.
– Искам да знаеш – продължи той по-тихо, – че се гордея с теб. С това, че замина. Беше права. Прекалено дълго отлагахме собствения си живот.
– Наистина ли го мислиш? – прошепна тя.
– Да. И искам следващата почивка да я планираме заедно.
Напрежението в гърдите ѝ започна бавно да се разсейва.
– Съгласна съм – кимна Албена. – Но имам условия.
– Слушам.
– Правим ясен семеен бюджет. Точно разписваме кое е за нас и кое – за помощ към родителите. И пътуванията вече не подлежат на жертване.
– Приемам – отвърна той без колебание. – Има ли още?
– Без истерии. Ако имаш проблем, говорим нормално, като възрастни.
– Става.
За първи път от дни Албена се усмихна.
– Тогава ми разкажи как мина времето ти без мен. А аз ще ти покажа снимките от Кипър.
– Празно беше – призна Захари. – Разбрах, че къщата без теб не е дом. Хайде, показвай. Искам да видя колко щастлива си била.
Тя отключи телефона и пусна снимките – плаж, ресторанти, разходки. От екрана я гледаше спокойна, усмихната жена.
– Следващия път ще сме заедно – прошепна той. – Обещавам.
– Обещаваш? – погледна го тя.
– Обещавам. И нищо – абсолютно нищо – няма да застава между нас заради чужди ремонти.
Албена се облегна на рамото му. Може би наистина беше разбрал. Може би семейната им лодка още не беше пробита безвъзвратно от чужди интереси и битов натиск.
– Обичам те – каза Захари.
– И аз те обичам – отвърна тя. – Но никога повече не ми повишавай тон заради пари. Боли.
– Няма – прошепна той. – Прости ми.
Навън вече се спускаше вечер. Албена огледа познатите стени, мъжа си, живота, към който се беше върнала. Но вече знаеше нещо важно – умееше да действа. Умееше да защитава мечтите си. А това знание я правеше по-силна.
И най-важното – беше видяла морето. Най-сетне.
