Тя се обърна рязко и се затвори в спалнята, оставяйки след себе си тежък въздух и неизказани думи.
Нощта мина в ледено мълчание. Двамата не си размениха и изречение. Сутринта Захари Руменов излезе за работа, тряскайки вратата така, че стъклата издрънчаха. Албена Каменар остана в кухнята, седнала пред изстиващото си кафе, потънала в мисли. След дълго колебание посегна към телефона и набра най-близкия си човек.
– Фани, имам нужда от теб. Спешно. Ще дойдеш ли с мен на Кипър?
– Албена, сериозно ли говориш? – засмя се Фани Симеонова. – Разбира се, че идвам! Какво става?
– Ще ти разкажа по пътя. Утре заминаваме.
Докато Захари беше на работа, Албена събра багажа си. Действаше бързо и решително, сякаш всяка пауза можеше да я накара да се разколебае. Куфарът щракна затворен, а с него и едно дълго отлагано решение.
На летището изключи телефона си. Нямаше сили да чете гневните съобщения, които със сигурност я чакаха.
Фани вече я очакваше. Двете се прегърнаха силно и за първи път от дни Албена усети как по лицето ѝ се появява истинска усмивка.
– Сега ще ми кажеш всичко – настоя Фани, след като се настаниха в самолета.
Албена разказа за всичко – за майката на Захари, за ремонта, за скандала, който преля чашата.
– Правилно си постъпила – каза Фани и стисна ръката ѝ. – Не си длъжна да живееш според чужди желания.
Кипър ги посрещна със слънце и топлина. Хотелът се оказа още по-красив от снимките. Албена излезе на балкона, загледа се в морето и сълзите потекоха – този път от облекчение.
– Най-после… – прошепна тя. – Най-после.
На следващия ден включи телефона. Четиридесет и три пропуснати обаждания от Захари и двайсет съобщения. Първите бяха пълни с ярост: заповеди да се върне, обвинения, упреци. После тонът постепенно омекна: молби за разговор, признания за липса, извинения. Последното вече звучеше отчаяно: „Липсваш ми. Моля те, върни се скоро.“
Албена отново изключи апарата и слезе на плажа. Фани лежеше на шезлонга с книга в ръка.
– Пише ли ти? – попита тя.
– Да. Първо крещеше, сега се извинява.
– Класика – изсумтя Фани. – Скандал, после разкаяние.
Албена се засмя. Чувстваше се лека и спокойна. Плуваше в топлото море, събираше слънце, пиеше вино на терасата на ресторанта и се любуваше на залезите – всичко, за което беше мечтала с години.
Само за седмица на Кипър душата ѝ си почина повече, отколкото през целия предишен период.
– Не искам да се връщам – призна тя в последния ден.
– Разбирам те – кимна Фани. – Но не можеш да бягаш вечно.
– Мога – отвърна Албена замислено. – Въпросът е дали искам.
На летището все пак включи телефона. Захари беше изпратил снимка – стоеше на изхода с букет цветя. „Чакам те, любима. Прости ми.“
Албена въздъхна. Значи разговорът най-сетне беше неизбежен.
Той наистина я чакаше с цветя – видимо отслабнал и изтощен. Фани тактично се изгуби сред тълпата, обещавайки да се обади по-късно.
– Албена… – започна Захари.
– Да се прибираме – каза тя уморено. – У дома ще говорим спокойно.
