Албена Каменар се усмихна тъжно:
– Почивка край морето – това е моята мечта.
Захари Руменов се намръщи и прокара ръка през челото си.
– Но майка ми толкова настоява за ремонта… Не може ли да отложим пътуването с още една година?
– Вече седем години все „още една“ – отвърна тихо Албена, без да го поглежда.
Минаха още два месеца. Виолета Александрова звънеше почти всеки ден – оплакваше се от старата баня, от влагата, от тръбите, които „всеки момент щели да се спукат“, и постоянно намекваше за обещания ремонт.
Една вечер Албена изгаси телевизора и се обърна към съпруга си:
– Захари, събрах достатъчно средства. Време е да изберем къде ще почиваме.
Той кимна разсеяно, сякаш ставаше дума за нещо незначително:
– Да, да… избери ти.
Но реално не участваше в нищо. Когато тя му показваше снимки на хотели, той мърмореше нещо неопределено, без да вдига очи от телефона си.
– Какво ще кажеш за Турция? – опита отново Албена. – Или пък Египет?
– Все едно – махна Захари с ръка.
Тогава ѝ стана ясно, че ако чака него, нищо няма да се случи. Взе си един почивен ден и отиде сама в туристическа агенция.
– Искам спокойствие, море и малко тишина – обясни тя на младата консултантка с приветлива усмивка.
– Кипър е чудесен избор – предложи служителката. – Красива природа, топла вода, отлична храна. А този хотел е сред най-предпочитаните.
Албена разглеждаше снимките – бял пясък, кристално чисто море, светли стаи с изглед към брега. Точно така си представяше щастието през всичките тези години.
– Вземам го – каза решително.
– Прекрасно! Двама възрастни, десет нощувки?
– Да. И ще платя всичко наведнъж.
На път за вкъщи, с билетите в чантата, Албена се чувстваше лека и щастлива. Най-сетне мечтата ѝ щеше да се сбъдне. Представяше си как лежи на плажа, слуша шума на вълните и забравя за всички грижи.
У дома обаче я посрещна разгневен Захари.
– Къде беше? – изръмжа той още от прага.
– В туристическата агенция – отвърна спокойно тя. – Купих билетите.
Лицето му се изкриви от ярост:
– А парите? Парите, които спестяваше за почивката? Аз ги обещах на майка ми! – изкрещя той.
Албена застина. Никога не го беше виждала в такова състояние.
– Какви пари? – прошепна объркано.
– Тези, които заделяше! – продължи той да крещи. – Казах на майка ми, че ще ѝ помогнем с ремонта, а ти ги изхарчи!
– Захари – отвърна бавно Албена, – това са моите пари. За нашата почивка. Казвала съм ти го.
– Но майка ми чака! – не отстъпваше той. – Вече е намерила майстори!
– А аз живях седем години с мисълта за този ден! – извика Албена.
– Не си измисляй! – кресна Захари. – Банята е по-важна от твоите прищевки!
В този миг тя усети как нещо вътре в нея се пречупи. Погледна го – зачервен, изкривен от гняв – и разбра, че повече не може така.
– Знаеш ли какво – каза тихо, но твърдо, – аз ще замина на почивка. С приятелка или сама, но ще отида.
– Полудяла ли си?! – изрева той. – Забранявам ти!
– Не смей да ми забраняваш каквото и да било – отвърна Албена ледено, а думите ѝ увиснаха между тях и предвещаваха тишината и тежките решения, които предстояха.
