„Седем години живях на ръба, броях всяка стотинка и се лишавах от всичко, само и само да изплатя ипотеката. А в момента, в който най-сетне си поех дъх, майка ти ми се стовари на главата с чешми, санаториуми и с голямата си мечта да ни превърне в ходещ банкомат.“
Албена Каменар затвори вратата на банката и се облегна на студената стъклена стена. Затвори очи, сякаш да се увери, че моментът е реален. Последната вноска беше факт. Седем години кредитна примка останаха зад гърба ѝ. Пръстите ѝ леко трепереха, когато извади от чантата удостоверението за пълно погасяване.
– Свърши се, Захари – прошепна тя в телефона. – Най-после сме свободни.
Гласът на Захари Руменов звънтеше от радост:
– Не мога да повярвам! Само си представи – всеки месец ще ни остават толкова пари!
Албена се усмихна, докато в ума ѝ се редяха картини: отлаганата с години морска почивка, нови мебели за спалнята, а защо не и смяна на колата. За пръв път отдавна бъдещето изглеждаше леко и обещаващо.
Само че първата „инициатива“ дойде не от тях.
– Албенче, злато – обади се Виолета Александрова три дни след изплащането на заема, – мислех си дали няма да ми помогнете с лекарствата. Пенсията не стига, а кръвното пак ми създава проблеми.
Албена погледна Захари. Той повдигна рамене:
– Майка е права, вече можем да си го позволим.
Лекарствата струваха пет хиляди лева. „Не е чак толкова“, убеди се тя. Само че след седмица телефонът отново звънна.
– Сине, а за санаториума? Лекарят настоява да мина курс лечение.
Сметката този път беше двайсет хиляди. Албена стисна устни, но замълча.
– Майка не е добре – оправда се Захари. – Не можем да ѝ откажем.
Следващото „належащо“ нещо се оказа хладилникът. Старият, по думите на Виолета Александрова, бил напълно негоден.
– Храната се разваля, представяш ли си – оплакваше се тя. – Свястен хладилник е поне четирийсет хиляди.
Албена започна да смята. Само за два месеца за нуждите на свекървата бяха отишли около седемдесет хиляди лева – точно колкото някога превеждаха на банката.
– Захари – подхвана тя една вечер внимателно, – не мислиш ли, че е време да се сетим и за нас?
– За какво по-точно? – учуди се той.
– Ами… говорехме за почивка. Толкова искам да видя морето.
Захари махна с ръка:
– Почивката няма да избяга. Сега майка има нужда от помощ.
Тогава Албена взе свое решение. Още на следващия ден откри отделна сметка и започна да заделя. Всеки месец по трийсет хиляди лева – половината от това, което преди отиваше за кредита.
Апетитът на Виолета Александрова обаче растеше. Скоро на дневен ред излезе банята – чешмите тракали, плочките се ронели.
– Само сто хиляди – убеждаваше тя сина си. – За вас това вече са дребни пари.
Захари беше на крачка да се съгласи, но Албена го спря:
– Захари, ами ако вместо поредния ремонт за майка ти, най-после отидем на почивка? Започнах да заделям пари веднага щом изплатихме ипотеката.
Той застина:
– Заделяш? Колко точно?
Албена пое дълбоко въздух и отвърна, че сумата е достатъчна за една хубава морска ваканция, а напрежението между тях увисна във въздуха и даде начало на разговор, който щеше да определи следващите им решения.
