Филип Данаилов, който тъкмо прибираше техниката, се обърна рязко към нея.
— Лельо Калина, какво правиш? — попита с недоумение.
Тя го погледна спокойно, без колебание.
— Освобождавам се — отвърна просто и повече не обяснява.
Само три дни по-късно Людмил Каменар направи опит да се върне в автобазата, сякаш нищо не се беше случило. Охраната обаче го спря още на портала. Людмил избухна — крещеше, настояваше, заплашваше. По същото време Калина пристигна с баща си, Радослав Балкански. Носеха документи за новия управител.
Щом я видя, Людмил се хвърли към колата ѝ.
— Калина, нямаш право на това! — крещеше задъхан. — Това е моето дело, аз го изградих!
Тя свали стъклото и го изгледа без сянка на страх.
— С парите ми. С връзките на баща ми — каза равномерно. — Ти само ръководеше. Вече не. Потърси Лора, нека тя те „изгражда“.
— Тя изчезна! — изстреля той отчаяно. — Щом разбра за дълговете, се изпари!
Калина се усмихна хладно.
— Представи си. Явно и на нея си ѝ бил противен. Просто е била по-умна — разбрала го е навреме.
Людмил застина. Лицето му се изкриви, направи крачка напред, но тогава Радослав Балкански слезе от колата. Движеше се бавно, тежко, и застана плътно до дъщеря си.
— Тръгвай си, Людмиле — каза уморено. — Докато още може по човешки.
Мъжът се поколеба за миг, после се обърна и си тръгна. Прегърбен, сякаш годините изведнъж го бяха настигнали.
Калина го проследи с поглед. Вътре в нея нямаше нито жал, нито гняв. Само празно пространство там, където петнайсет години беше живяла болката.
Вечерта седяха с баща ѝ в кухнята. Той си наливаше чай, а тя гледаше през прозореца към потъмняващото небе.
— Как си? — попита Радослав.
— Добре съм — отвърна тя след кратка пауза.
После добави тихо:
— Странно е. Петнайсет години вярвах, че проблемът е в мен. Че не съм достатъчна — нито красива, нито интересна. Че аз съм виновна за студенината му. А истината се оказа проста — той никога не е обичал. Още от самото начало.
Радослав замълча, после въздъхна тежко.
— Най-страшното е, че и аз нося вина. Аз те насърчих да бъдеш с него. Мислех, че е свестен, работлив човек. Не видях, че още тогава е смятал ходовете си.
— Тате, стига — Калина покри ръката му със своята. — Ти искаше да съм щастлива. Той искаше пари. Това не е едно и също.
Баща ѝ кимна, макар тъгата да не напусна очите му.
— А оттук нататък?
Тя сви рамене.
— Ще работя. Ще живея. Имам аптеката, имам теб, имам смисъл. Отдадох години на човек, който ме презираше. Може би е време да поживея за себе си.
— Пак ли няма да мислиш за брак?
Калина се усмихна едва забележимо.
— Не знам. Сега не искам дори да си го представям. Искам тишина. И никой да не ми повтаря, че съм неприятна.
Замълчаха. Навън светнаха редките улични лампи. Радослав допи чая си и стана.
— Тръгвам си. Ако имаш нужда — звъни, по всяко време.
— Благодаря ти, тате.
След като остана сама, Калина седна отново на масата и подпря глава на ръцете си. Едва тогава, в тишината на празната кухня, си позволи да заплаче. Не от болка и не от обида, а от облекчение — защото вече не беше длъжна да се преструва, че всичко е наред.
Измина месец. Людмил опита да оспори документите, но адвокатът на Калина бързо прекрати опитите му. Всичко беше изрядно, схемите — разкрити, партньорите се отдръпнаха един по един. Лора така и не се появи.
Калина постепенно се върна към обичайния си ритъм — работа, дом, грижа за баща си. Приятелки понякога я канеха навън, но тя често отказваше, защото тишината ѝ беше необходима, за да си върне усещането за самата себе си.
