Калина Странджанска прокара длан по покривката. Трохичка от хляб изпука под пръстите ѝ. Салонът на местния читалищен дом бучеше от гласове, носеше се мирис на печено месо и тежки чужди парфюми. Петнадесет години брак. Около масата гостите се тълпяха, вдигаха наздравици, смееха се шумно, сякаш това беше най-щастливият празник на света.
До нея седеше Людмил Каменар — едър, стегнат в тъмносин костюм. През няколко минути оправяше вратовръзката си. Нервност? Или репетиция за нещо, което вече беше решил?
Калина въртеше брачната халка на пръста си. Пръстенът заяждаше, трудно се движеше. Някога беше хлабав и се клатеше, а сега се впиваше в кожата. През последните шест месеца изобщо не го носеше — сложи го само днес. Нарочно. Искаше да е там, когато той изрече онова, за което отдавна подозираше.
Тя знаеше. Не от вчера. Отдавна знаеше.
Людмил се изправи и взе микрофона. Шумът постепенно утихна. Той изпъна рамене, обходи залата с поглед и бавно се обърна към съпругата си. По лицето му се четеше странна смесица от самодоволство и отвращение.
— Калина — започна той ясно и високо. — Чаках този момент петнайсет години. Ти ми беше противна още от първата ни нощ. Разбираш ли? Противна. Не можех да те докосна, без да ми стане гнусно. За мен ти беше просто билет към уреден живот, нищо повече. Една скучна аптекарка, пропита с мирис на лекарства. От утре подавам молба за развод. Бизнесът остава за мен, а на теб — хапчетата и празнотата.
В залата настъпи тишина, толкова плътна, че се чу как някой трудно преглътна. Радослав Балкански, бащата на Калина, рязко се дръпна и се хвана за ръба на масата. Една от жените ахна приглушено.
Калина свали халката. Бавно, без да гледа към мъжа си. Остави я на масата пред себе си. После вдигна очи — спокойни, сухи, без сълзи — и кимна към племенника си Филип Данаилов, който седеше до стената с отворен лаптоп.
— Пускай.
Екранът на стената светна. Първите секунди никой не разбра какво гледа. После се чу глас. Прекалено познат.
На записа Людмил седеше в кабинета на автобазата. Срещу него — Лора Каменар, рижото момиче от диспечерската, облечено в прилепнала поло блуза.
— Сигурен ли си, че тя нищо няма да усети? — попита Лора, навеждайки се по-близо.
— Тя е пълна глупачка — разсмя се Людмил. — По цял ден в аптеката брои хапчета. Три кредита изтеглих на фирмата и тя няма представа. Като се разведем, дълговете ще останат за нея, а бизнесът — за мен. И тогава с теб, красавице, ще си заживеем както трябва.
Лора се изкиска и протегна ръка към него.
Людмил до масата пребледня. Рязко се обърна към Калина.
— Какво е това…?
Тя не отвърна. Филип вече превключваше следващия файл.
Сега на екрана се появи по-младият Людмил — слаб, с намачкана риза. Стоеше пред гаражите, които Радослав Балкански му беше дал, държеше чашка с ракия. В далечината се виждаше сватбената шатра, чуваше се музика. До него — двама приятели.
— Не я обичам изобщо — казва Людмил и обръща чашката. — Ама тъстът има връзки в общината и земя. Ще стискам зъби десетина години, ще стъпя на краката си, после ще си намеря читава жена. Не тази аптекарка.
Приятелите му се заливат от смях. Людмил си налива още.
Радослав Балкански бавно се изправи. Лицето му беше пепеляво, устните — стиснати в тънка линия. Погледна екрана, после зетя си — дълго и тежко.
— Людмиле — каза тихо той. — Това сериозно ли е?
Людмил се стресна, опита да каже нещо, но Филип вече беше пуснал следващия материал. Документи. Договори за кредити. Банкови извлечения. Всичко увеличено — ясно се виждаше как заемите са оформяни на фирмата на Калина, как парите са превеждани по сметките на Лора, как планът е бил да се остави съпругата с дълговете.
— Копията са в данъчната — произнесе Калина спокойно, но достатъчно отчетливо, за да я чуят всички в залата, и думите ѝ увиснаха във въздуха, подготвяйки онова, което предстоеше да бъде казано след миг.
