— …говорен — прекъсна се той, опитвайки се да довърши обещанието си, но Виолета Калинова вече поклащаше глава.
— Няма какво да започваме наново — каза тя спокойно, но твърдо. — Дошло е време да сложим край.
Симеон Цветанов я изгледа объркано, сякаш не беше чул правилно.
— Какво означава това? — попита той.
— Че се изнасям — отвърна тя без излишни обяснения. — Намерила съм си жилище под наем.
— Ти нормална ли си? — изправи се рязко той. — Какво жилище? С какви пари?
Заплатата ти е смешна!
— Достатъчна е — сви рамене Виолета. — Когато не погасявам чужди заеми и не финансирам нечии „разпускания“.
Оказа се, че с моята уж мизерна заплата може да се живее съвсем прилично.
— Но тук не плащаш наем! — опита се да я разколебае Симеон. — Защо да даваш пари, като можеш да живееш безплатно?
— Нищо не е безплатно — възрази тя. — Това жилище ми струваше всичките ми спестявания.
И дори останах длъжна.
Симеон се приближи и седна до нея, сниши гласа си, сякаш това щеше да промени нещо.
— Виолета, чуй ме — заговори меко. — Знам, че си изтощена.
Но ние се обичаме.
Можем да оправим всичко.
Ще си намеря допълнителна работа, ще харча по-малко…
— Симеон, колко пъти съм слушала това? — попита тя уморено. — Десет?
Двайсет?
Всеки път, щом се осмелявах да се възмутя, ти повтаряше същото.
А после всичко пак се връщаше по старому.
— Този път е различно! — уверяваше я разпалено той. — Осъзнах грешките си.
Ще се променя!
— Знаеш ли какво разбрах аз? — Виолета стана и се приближи до прозореца. — Че ти нямаш никакво намерение да се променяш.
Защото така ти е удобно.
Защо да работиш повече, да се лишаваш и да пестиш, когато имаш мен?
Имаш заплатата ми, търпението ми, готовността ми винаги да прощавам.
— Не го правя нарочно! — оправда се той. — Просто така се получи…
— Да, получи се — кимна тя. — И ще продължи да се получава.
Докато аз го търпя.
Виолета се насочи към спалнята и извади от гардероба куфар, който отдавна беше подготвен.
— Спри! — хвърли се след нея Симеон. — Помисли добре!
Заплатата ти е нищожна!
Няма да се справиш сама!
Ще трябва да се лишаваш от всичко!
— И сега се лишавам — отвърна тя спокойно, подреждайки документите си в чантата. — Само че досега го правех за твоите прищевки.
Отсега нататък — за себе си.
— А сватбата? — извика той отчаяно. — Нали планирахме?
Деца, семейство… Наистина ли зачеркваш всичко това?
Виолета спря и се обърна към него.
— Каква сватба, Симеон? — учуди се тя. — Живеем заедно вече две години, а ти нито веднъж не си говорил сериозно за това.
А децата… С какви средства?
С моята заплата?
Докато ти „разпускаш“ по баровете?
— Ще работя повече! — закле се той. — Ще си намеря втора работа!
Ще спра да излизам с приятелите!
— Недей — поклати глава Виолета. — Не си струва да се променяш заради мен.
Живей както досега.
Само че без моите пари.
Тя закопча чантата и облече якето си.
— Почакай! — застана на пътя ѝ Симеон. — Поне няколко дни помисли!
Не вземай прибързани решения!
— Мислих две години — отвърна тя. — Всеки път, когато ти давах пари, си казвах: „Добре, за последно“.
Всеки път, когато обещаваше да се промениш, си мислех: „Ами ако този път е истина“.
Мислила съм достатъчно.
— Без мен ще ти е трудно! — не отстъпваше той. — Кой ще те подкрепи, ако стане нещо?
Кой ще ти помогне?
— А кой ме подкрепяше през тези две години? — попита Виолета. — Когато работех на две смени, за да изплатя твоя кредит?
Когато пестях от храна, за да ти дам пари за „важна среща“?
Когато се отказах от зимно яке, защото ти имаше „спешни разходи“?
Симеон замълча.
— Отдавна живея без подкрепа — продължи тя. — Просто не си го признавах.
Мислех, че щом до мен има човек, значи има опора.
А се оказа, че до мен стои някой, на когото му трябват само парите ми.
— Аз те обичам! — извика той.
— И аз така вярвах — усмихна се тъжно Виолета. — Но любовта означава грижа, не използване.
Означава желание да облекчиш живота на другия, а не да го утежниш.
Означава да си готов да жертваш за него, а не да го жертваш за себе си.
Тя се насочи към входната врата.
— Виолета! — извика Симеон след нея. — А аз?
Какво да правя?
Тя се обърна на прага.
— Същото, което правех аз през всичките тези две години — каза спокойно. — Работи, икономисвай и разчитай на себе си, защото оттук нататък всеки ще поеме по своя път.
