Започна се ту с покупка на поредния „служебен“ смартфон, ту с разходи за шумно „отбелязване на повишение“ в компанията на колеги. Сумите неусетно набъбваха, а надеждата за връщане на заетото се стопяваше с всяка изминала седмица. Когато Виолета Калинова се осмеляваше да намекне за дълговете, Симеон Цветанов реагираше остро:
— Виолета, защо се държиш сякаш сме непознати? — възмущаваше се той. — Нали сме семейство! В едно семейство всичко е общо.
Само че на практика „общи“ се оказваха единствено нейните приходи. Неговата заплата Симеон управляваше напълно самостоятелно — без обяснения, без отчети, без угризения. За какво отиват парите му, беше негова лична територия.
Преди около година положението премина границата на търпимото. Симеон изведнъж съобщи, че е изтеглил заем от петдесет хиляди лева „за развитие на бизнес“. Какъв бизнес точно — така и не стана ясно. Говореше уклончиво за инвестиции, бъдещи проекти и обещаващи хоризонти, но без конкретика. Само след два месеца средствата се изпариха, а месечните вноски по кредита се оказаха непосилни.
— Виолета, помогни ми — обърна се тогава към нея. — Ако закъснея с плащанията, ще си съсипя кредитната история. Не искаш после да имаме проблеми, нали?
Така тя пое изплащането на чуждия заем. Осем хиляди лева всеки месец — почти една трета от възнаграждението ѝ — потъваха в покриване на дупките, които той оставяше след себе си. В същото време Симеон не ограничи разходите си. Продължи да харчи за забавления, оправдавайки се с „необходимостта да поддържа ниво“ и с уж задължителни „инвестиции в кариерата“.
— Разбери, в нашата сфера без връзки не става — поучаваше той Виолета. — Ти си седиш в магазинчето си, няма как да го осъзнаеш. Аз трябва да черпя хора, да правя подаръци, да изграждам имидж.
Докато той „гради имидж“, Виолета работеше от ранна сутрин до късна вечер. Пестеше от всичко възможно, купуваше си дрехи само по време на намаления и си отказваше дори най-дребните удоволствия. А Симеон всяка седмица излизаше по кафенета с приятели, купуваше скъпа козметика „за поддържане“ и редовно обновяваше гардероба си.
Когато тя опита да говори открито за ситуацията, той избухна:
— Ти какво, да не си решила да ме следиш? Да ме контролираш? Аз съм зрял мъж и знам как да харча парите си! Ако не ти харесва — можеш да се върнеш в квартирата под наем!
Последният удар дойде с историята за отпуската. Половин година Виолета събираше средства за почивка на море. Мечтаеше поне за една седмица далеч от работата, постоянните лишения и непрекъснатото напрежение около парите.
— Появи се шанс да отскоча до Приморско с момчетата — съобщи Симеон само седмица преди планираната им почивка. — Има изгодна оферта, направо златна.
Дай ми пари, става ли? — добави небрежно.
— Но ние щяхме да ходим заедно — смути се Виолета. — Аз вече съм пуснала отпуск, билетите са купени…
— Айде, не драматизирай — махна с ръка той. — Отиди при родителите си на вилата, и там ще си починеш. Това е страхотна възможност за мен! Може да се запозная с полезни хора, да създам нови контакти.
— А аз? — попита тихо тя.
— Какво ти? — разсмя се Симеон. — Ти по цял ден си в магазина, за теб всеки ден е като ваканция. Аз работя като вол! На мен ми трябва истинска почивка.
Виолета му даде парите. Той замина за Приморско, а тя прекара отпуската си у дома, вперила поглед през прозореца и размишлявайки кога и как всичко се беше объркало.
— Отдавна се издържам сама — повтори тя по-късно, гледайки смаяния си съпруг. — Глупости говориш — опита се да се пошегува той. — Нали сме семейство, всичко ни е общо.
— Не — поклати глава Виолета. — Общи са само моите пари. Твоите са си само твои. Моите задължения са общи, а правата — единствено твои.
— Какво ти става? — Симеон седна срещу нея и посегна да хване ръката ѝ. — Държиш се странно. Може би си преуморена. Вземи си почивен ден.
— Уморена съм — кимна тя. — Но не от работата. Уморена съм да бъда твоята банка.
— Каква банка пък сега! — възмути се той. — Аз не те карам насила да ми даваш пари!
— Не, ти просто ме поставяш пред свършен факт — отвърна спокойно Виолета. — „Дай пари, иначе ще си разваля кредита.“ „Дай пари, иначе няма да платя глобата.“ „Дай пари, за да не се обидят приятелите.“ А после твърдиш, че аз сама съм решила.
Симеон замлъкна. В погледа му проблесна нещо като объркване.
— Но аз не съм ги хвърлял на вятъра — каза накрая. — Всичко беше необходимо. Ремонти по колата, глоби, поддържане на контакти…
— Колата я съсипа ти, карайки безразсъдно — изброи Виолета. — Глобите си ги получи, защото нарушаваше правилата. А контактите „поддържаш“ по баровете, пропилявайки моята заплата.
— Добре, може би съм грешал — опита се да смекчи тона Симеон. — Хайде да започнем отначало. Ще бъда отгово…
