— „Пакетна оферта специално за вас!“ — възмущаваше се Симеон Цветанов, размахвайки касовата бележка от хранителния магазин, сякаш държеше неопровержимо доказателство за престъпление. — Виолета Калинова, ти отново си купила някакви пълни глупости! Киселите млека са скъпи, сиренето не е това, което трябва… Нали се разбрахме да стягаме колана?
— Планът за икономии явно важи само за мен — отвърна тихо Виолета Калинова, докато събличаше якето си. — А ти вчера остави три хиляди лева в бара с приятелите си.
— Това е съвсем различно! — отсече той и захвърли бележката на масата. — Трябва да поддържам отношенията с колегите! А ти харчиш семейните пари за безсмислици!
Виолета работеше като продавачка в магазин за канцеларски материали. Заплатата ѝ беше около двадесет и пет хиляди лева, плюс скромен процент от продажбите. Симеон заемаше позиция мениджър в строителна фирма, получаваше четиридесет хиляди, но непрекъснато се оплакваше, че „парите мистериозно се изпаряват“.
Въпреки това всеки петък излизаше с компанията в кафене, купуваше си маркови маратонки „за имидж“ и редовно прибягваше до бързи кредити „до заплата“.
— Симеон, нека поговорим спокойно — седна срещу него Виолета. — Направих сметка на всички ни разходи. Ако спреш да вземаш заеми и да харчиш за развлечения…
— Я гледай ти, голямата финансистка! — прекъсна я той. — Реши да ме командваш?
— Аз съм главата на семейството и аз определям за какво отиват парите!
— Тогава харчи своите — отвърна тя хладнокръвно. — Моите си остават мои.
— Ти нищо не разбираш от пари! — скочи Симеон и започна да крачи из кухнята. — Без мен си загубена!
— Щом си толкова умен, живей с твоите средства — хвърли той рязко, обръщайки се към нея.
Виолета го изгледа внимателно, сякаш го виждаше за първи път.
— Аз отдавна живея със своите — каза тя спокойно.
Това го изненада. Очакваше сълзи, оправдания, молби, но не и такова ледено спокойствие.
— Какво искаш да кажеш? — намръщи се той.
— Точно това. Комуналните сметки ги плащам аз. Храната купувам аз. Твоите кредити през последните шест месеца ги покривам аз. Така че аз отдавна се издържам сама. А ти — за сметка на мен.
Всичко започна преди две години, когато заживяха заедно. Тогава Симеон беше внимателен и романтичен — цветя, кино, красиви думи за общо бъдеще. Виолета по онова време работеше на същото място, живееше под наем в малък апартамент и едва свързваше двата края, но се чувстваше щастлива.
— Да се нанесем заедно — предложи той след половин година връзка. — Защо да плащаш наем? Аз имам двустаен апартамент от родителите си.
Тя се зарадва искрено. Най-сетне щеше да спестява, вместо да пълни джобовете на хазяи. Представяше си как ще планират бюджета заедно, ще за sideят пари за почивка, може би дори за сватба.
Първият месец мина идилично. Симеон приготвяше закуска, пазаруваха заедно, избираха продуктите внимателно. Виолета даваше своя дял — половината от сметките и храната.
Постепенно обаче нещо се промени. Той започна да се прибира късно, да излиза по-често с приятели и да изисква вечеря в неподходящи часове. Започна и да критикува покупките ѝ.
— Защо си взела този хляб? — мърмореше той. — Има обикновен за двайсет лева!
— Но този е по-вкусен — оправдаваше се тя плахо. — Разликата е само десет лева.
— Десет тук, десет там — и накрая става сериозна сума! — поучаваше я Симеон. — Трябва да мислиш!
В същото време той без колебание харчеше по хиляда лева за енергийни напитки и чипс, оправдавайки се, че „на мъжа му трябват повече калории“.
След шест месеца съвместен живот за първи път я помоли да го „спаси“.
— Виолета, можеш ли да ми заемеш две хиляди до заплата? — попита една вечер. — Колата е в сервиза, не ми стигат парите.
Тя му даде. Винаги беше готова да помага на близките си. Той обеща да върне сумата след седмица.
Седмицата мина. После още една. Виолета внимателно напомни.
— А, да, забравих — махна с ръка той. — Другата седмица със сигурност.
Парите така и не се върнаха. Вместо това месец по-късно последва нова молба — вече за три хиляди.
— Форсмажор — обясни той. — Глоба получих, трябва спешно да я платя.
Тя отново помогна. И отново не видя нищо обратно. С времето подобни „временни“ заеми се превърнаха в навик — ту трябваше спешно да се плати някакъв курс, който според него щял да отвори нови възможности и да донесе по-добро бъдеще и за двамата.
