Гласът ѝ прозвуча ниско и твърдо, без колебание:
— Повече няма да виждате внуците си.
Красимира Валентинова застина. Думите сякаш я удариха физически. За първи път в живота си чуваше снаха ѝ не просто да възразява, а да поставя ясна граница.
— Няма да посмееш… — прошепна тя, почти без глас.
— Ще посмея, — изправи се Гергана Балканска. — Днешният скандал има свидетели. Има доклад от социалните служби. Има и фалшивия ви сигнал. Как мислите, как ще реагира съдът на всичко това?
— Какъв съд? — объркано изрече Красимира.
— Още утре подавам молба за ограничаване на контактите ви с децата. По официален ред. Чрез съда.
Лицето на Красимира пребледня рязко.
— Огнян никога няма да позволи подобно нещо!
— Огнян? — по устните на Гергана се появи горчива усмивка. — Попитайте сина си кога за последно се е поинтересувал от децата, освен да преведе пари. Той сам ви каза, че идва при тях веднъж на две седмици.
Телефонът ѝ завибри в джоба — Огнян Каменар. Сякаш беше усетил напрежението. Гергана без колебание прекъсна обаждането.
— Довиждане, Красимира Валентинова. Искрено се надявам, че това беше последната ни среща.
Тя затвори входната врата, оставяйки свекърва си безмълвна в коридора. В същия миг децата се появиха на прага.
— Мамо… наистина ли вече няма да виждаме баба? — попита тихо Радостин Илиев.
— Само ако вие самите го пожелаете. Когато пораснете и можете да решавате сами.
Лора Богданова се притисна до майка си:
— А сега може ли палачинки? Още не съм закусвала…
Десет дни по-късно се състоя първото съдебно заседание. Адвокатът беше спокоен и уверен:
— С такъв доклад от социалните служби тя няма шанс. Освен това съседите са готови да дадат показания.
Красимира Валентинова не се появи в залата. Огнян обаче беше там — сив на цвят, изтощен, със сведени очи.
— Може би не е нужно да стигаме дотук… — подхвърли той по време на почивката. — Майка ми вече разбра грешките си…
— Разбрала? — Гергана поклати глава. — Четири години тровеше живота ми. Настройваше децата срещу мен. А сега вкара и социалните служби в дома ни. Не, Огняне. Достатъчно.
— Но тя все пак ми е майка…
— А те са твоите деца. Които не защити.
Огнян наведе глава още по-ниско.
— Плащам издръжката…
— Да, разбира се. Това решава всичко, нали?
Решението на съда беше в полза на Гергана. На Красимира Валентинова беше забранено да осъществява контакт с внуците си без писменото съгласие на майката.
Изминаха девет месеца. Животът на Гергана и децата се промени из основи. Радостин спечели второ място на областното първенство по хокей, а Лора триумфира в танцово състезание. Самата Гергана най-сетне започна да спи спокойно — без страх от поредно нахлуване или обвинение.
Красимира опита да изпраща подаръци чрез Огнян, но той идваше все по-рядко. В един момент престана да се появява изобщо, ограничавайки се единствено до преводите на издръжката.
— Знаеш ли, — каза ѝ веднъж Уляна Варненска, — свекърва ти е останала напълно сама. Дори синът ѝ почти не я посещава.
— Това е неин избор, — сви рамене Гергана. — Всеки получава онова, което сам е създал.
Същата вечер, докато завиваше децата, тя се замисли колко странно подрежда животът нещата. Беше загубила съпруга си и цялото му семейство, но бе открила нещо друго — истинска подкрепа. Съседите, които застанаха до нея. Хората, които не се отвърнаха.
И най-важното — тя вече знаеше, че е силна. Достатъчно силна, за да защити децата си от всяка заплаха. Дори когато тази заплаха идва от най-близките.
