Красимира Валентинова шумно си пое дъх, сякаш думите за „неверен сигнал“ я бяха ударили физически.
— Каква лъжлива жалба?! — възмути се тя, гласът ѝ преливаше от негодувание. — Казвам самата истина! Питайте съседите! Невена Колева ще потвърди — тук всяка вечер има тропот и шум…
— Това е, защото с мама репетираме танци, — обади се тихо Лора Богданова. — Подготвям се за състезание.
Гергана Балканска притисна дъщеря си до себе си и я целуна по слепоочието. Очите ѝ се насълзиха, но не от обида или страх, а от гордост — чиста, силна, майчина гордост за децата си.
— Време е да тръгваме, — отбелязаха служителите от отдела и се насочиха към вратата. — Желая ви всичко добро.
— Почакайте! — Красимира Валентинова се втурна след тях. — А повторната проверка? Психологът? Нали казахте…
— Мамо, стига толкова, — Огнян Каменар я хвана за ръката. — Да си вървим.
— Няма да ходя никъде! Трябва да защитя внуците си от тази…
— От кого? — рязко се обърна той към нея. — От майка им ли? От жената, която работи на две места, за да имат децата всичко необходимо? Знаеш ли защо никога не поисках да ми дадат родителските права? Защото тя е отлична майка.
Гергана го погледна с изненада. За първи път от четири години чуваше от него нещо добро по свой адрес.
— Нищо не разбираш! — Красимира изтръгна ръката си. — Повярвал си на лъжите ѝ, а сега и децата настройва срещу мен…
— Не, ти не разбираш, — поклати глава Огнян. — Сама нараняваш собствените си внуци. Ела. Трябва да поговорим.
След като двамата си тръгнаха, Гергана се отпусна на дивана. Краката ѝ трепереха от напрежението.
— Мамо, добре ли си? — попита притеснено Радостин Илиев.
— Добре съм, съкровище, — прегърна го тя. — Просто много се изморих.
— А баба повече няма ли да идва? — обади се Лора.
— Не знам, слънчице. Хайде да закусим — ще направя палачинки.
Вечерта Огнян се обади по телефона.
— Извинявай за днешната сцена. Не вярвах, че майка ми може да стигне толкова далеч.
— Няма значение, — въздъхна Гергана, разтривайки слепоочията си. — Най-важното е, че децата са добре.
— Слушай… — поколеба се той. — Отдавна исках да ти кажа: гордея се с теб. С начина, по който се справяш, с децата, с всичко…
— Благодаря, — прошепна тя.
— И още нещо… Говорих сериозно с майка ми. Повече няма да ви тормози.
В този момент звънецът иззвъня. На прага стоеше съседката Уляна Варненска.
— Гергана, мила, не се тревожи. Всички видяхме какво се случи. Ако се наложи, целият вход ще свидетелства, че си прекрасна майка.
Гергана я прегърна разчувствано. От коридора се чуха стъпки — и други съседи излязоха от апартаментите си.
— Така е, — включи се Виолета Асенова от третия етаж. — Всеки ден ги водиш на училище, помагаш им с уроците. А онази… — тя поклати глава, — съвсем е изгубила разсъдъка си.
Отдолу се разнесе пронизителният глас на Красимира Валентинова:
— Всички сте се наговорили! Никой не иска да види истината!
Свекървата се втурна нагоре по стълбите, размахвайки ръце.
— Ще стигна до съда! До министерствата! Всички грешите!
— Само вие грешите, — отвърна спокойно Гергана. — И за това ще трябва да поемете отговорност.
— Аз ли?! — изсмя се истерично Красимира. — Заради това, че спасявам внуците си? Ти съсипа семейството ми! Отне ми сина, обърна децата срещу мен!
— Не, — пристъпи напред Гергана. — Вие сами разрушихте семейството си — с омразата, с яростта, с вечния стремеж да контролирате всичко, и точно тези думи щяха да поставят началото на най-тежкия разговор между тях.
