— Тук е! Точно тук живее тази отровница! — крещеше бившата свекърва, докато водеше служителките от отдел „Закрила на детето“ към входната врата. — Вземете ѝ децата, ще ги съсипе напълно!
Гергана Балканска се стресна от пронизителния звън на звънеца. Това беше онзи натрапчив звук, който обикновено издават или държавни служители, или хора, които не носят добри новини. Стрелките на стенния часовник показваха половин единайсет.
— Мамо, кой е? — обади се сънливо Лора Богданова, подавайки глава от спалнята.
— Стой вътре, миличка — отвърна Гергана, нахлузи лек халат и се насочи към входа.
На прага я чакаха две жени с папки в ръце, а до тях — Красимира Валентинова, бившата ѝ свекърва, с доволна усмивка, която издаваше зле прикрито злорадство.
— Добър ден. Ние сме от социалните служби. Получихме сигнал за неглижиране на непълнолетни — произнесе хладно едната.
Лицето на Гергана побледня. От коридора се чуха стъпки — любопитната Лора все пак беше излязла.
— Погледнете сами! — театрално възкликна Красимира Валентинова, вдигайки ръце. — Децата са занемарени, гладни…
— Лора, върни се в стаята си — каза твърдо Гергана. — И събуди брат си.
— Виждате ли как им говори? — не спираше свекървата. — А вие още ми искахте документи! Казах, че трябва спешна намеса!
Седемгодишната Лора примигваше уплашено, отстъпвайки назад, като местеше поглед между майка си и баба си. Гергана пое дълбоко въздух и се насили да остане спокойна.
— Заповядайте вътре — каза тихо тя, отстъпвайки от вратата. — Дайте ми десет минути да се облека и да събера децата.
В спалнята тя набързо облече дънки и пуловер, а мислите ѝ се блъскаха една в друга. Бяха минали четири години от развода и тя се надяваше, че Красимира Валентинова най-сетне ще ги остави на мира. Очевидно обаче злобата ѝ беше търпеливо отлежавала.
Когато Гергана се върна в хола, проверяващите вече оглеждаха жилището. Едната си водеше записки, другата правеше снимки с телефона си.
— Хладилникът е празен! — прозвуча тържествуващо гласът на Красимира Валентинова от кухнята.
— Днес пазарувам — отвърна спокойно Гергана. — Планирала съм го за следобед.
— Документите за жилището изрядни ли са? — попита една от служителките.
— Да. Веднага ще ги донеса.
Докато търсеше папката, в коридора се появи десетгодишният Радостин Илиев.
— Бабо! — извика радостно той и се хвърли в ръцете ѝ.
— Съкровището ми! — притисна го Красимира Валентинова с престорена нежност. — Колко си отслабнал, милото ми. Майка ти май не те храни както трябва?
Гергана стисна зъби, за да не избухне. Преди четири години, когато се разведе с Огнян Каменар, майка му настояваше той да вземе децата. Огнян обаче само махна с ръка:
— Мамо, какво да ги правя двама? Работя по цял ден. Да останат при майка си, аз ще плащам издръжка.
Тогава Красимира Валентинова насочи усилията си към самите деца. При всяка среща възхваляваше баща им и очерняше майка им. Накрая Гергана беше принудена да ограничи контактите, защото след тези посещения децата я гледаха с недоверие и болка.
— Документите са изрядни — каза едната служителка, затваряйки папката след кратък преглед, а проверката в апартамента продължи с оглед на останалите помещения.
