— Ако точно сега избухнеш и си тръгнеш — каза спокойно Ясмина Дунавска, без да повишава тон, — повече не се появявай. Никога. Вземи си инструментите, ключовете, документите от техниката. И заминавай при майка си окончателно.
Това жилище е мое, Радослав Воин. Наследство е от родителите ми. А за парите… ще се оправя сама.
— Ради, днес е събота — опита се отново тя по-меко. — Обещахме на детето зоопарк. А и хладилникът е почти празен…
Мъжът изкриви лице.
— Купи си сама, магазинът е на ъгъла. А зоопаркът — другия уикенд. Сега има спешно, майка ми мръзне.
— Тя „мръзне“ всяка седмица от години — тихо отвърна Ясмина. — Все нещо ѝ е — покривът, печката, реколтата.
Не ти ли се струва, че си повече там, отколкото тук?
— Това е и моят дом! — изрева Радослав. — Там съм израснал. А тук… като в клетка. Работа — вкъщи, вкъщи — работа.
Тук се задушавам. Там искам да бъда. Там живея!
Откакто Ясмина забременя, помежду им сякаш се издигна невидима стена.
В неговите очи тя вече не беше партньор, а просто „жена, която е родила“ — дистанцирана, недосегаема, чужда.
Караниците се влачеха с години, но раздялата все не идваше — като по навик държаха този брак жив.
Всяко поредно заминаване на Радослав към селото завършваше със скандал.
— Пак започваш! — крещеше той, докато нахлузваше якето. — Пари нося ли? Да. Проблеми решавам ли? Да. Какво още искаш?
— Искам съпруг, Радослав. Не наемател, който се отбива да яде между две визити при майка си.
— Стига! Утре ще се прибера късно. Не ме чакайте.
Вратата се хлопна. Ясмина се приближи до прозореца и видя как колата рязко потегля и изчезва зад завоя.
Преди живееха нормално… Къде се изгуби той?
След няколко седмици дойде нов удар.
В апартамента на леля ѝ, който временно беше празен заради лечение, се беше настанил далечен роднина.
Благой Мартинов, трети братовчед, пристигнал от друг град, заел жилището и обявил, че няма намерение да се изнася.
Ключовете, твърдеше той, „са му дадени“. Всеки разговор приключваше с грубост.
— Радослав — каза Ясмина вечерта. — Трябва да отидем при леля. Там има непознат човек, страх ме е. Моля те, помогни.
Той въздъхна тежко.
— Добре. Утре ще мина. Само без сцени.
Срещата беше кратка. Благой, след като прецени ръста и фигурата на Радослав, набързо си събра багажа и изчезна.
За първи път от дълго време Ясмина приготви вечеря — с надежда.
Напразно.
Телефонът звънна. Свекървата.
— Ясмина, всичко ми е ясно.
— Какво точно?
— Как използваш сина ми! Той хамалин ли ти е? С родата си се оправяй сама!
— Той ми е съпруг…
— Беше! — изкрещя жената. — Тук всички знаят: на теб мъж не ти трябва! Държиш го като слуга!
Той е мой син! Тук са домът му, майка му, животът му! А ти… място за преспиване!
Ясмина слушаше, докато погледът ѝ потъмняваше.
— Осъзнавате ли какво говорите?
— Какъв брак? Душата му отдавна е тук! Родила си — браво. Сега не пречи!
Ясмина мълчаливо затвори.
Радослав влезе и разбра всичко.
— Майка ми звъня?
— Каза, че за теб съм никоя.
Той се поколеба.
— Тя просто се тревожи…
— Не. Тя каза истината. Ти отдавна си женен за нея.
— Стига! — удари с юмрук касата. — Ще замина за няколко дни.
— Ако си тръгнеш сега — прошепна Ясмина, — не се връщай. Вземи си нещата. Отивай при майка си завинаги.
Той си тръгна.
След две седмици Ясмина смени ключалките, подаде документи за издръжка и финализира развода.
Още след три седмици той се обади.
— Сменяла си бравите?
— Да. И гости не приемам.
— Ясмина, заради майка ми ли е? Ще говоря с нея…
— Недей. Тя те получи изцяло.
Радослав идваше веднъж на две седмици — за по час.
Един ден ги спря пред входа.
— Може ли да взема детето?
— Може. Само го облечи добре.
— А ти… как си? — попита той.
— Спокойна.
— Аз… не съм. Майка ми все е недоволна. Пари няма. Казва, че съм неудачник.
Ясмина се усмихна криво.
— Странно. Нали това искаше.
— Мислех си… да не започнем отначало?
Ясмина го погледна право в очите.
— Не. Ти не обичаше селото. Там просто се криеше. Там беше син.
А тук трябваше да бъдеш мъж.
— Ясмина…
— Върни детето след час. И без сладко.
Тя се обърна и си тръгна с усещане за рядък вътрешен покой.
Понякога дори ѝ ставаше жал за него.
Да си над четирийсет и все още да не можеш да живееш без майчината сянка.
