Тя беше искала единствено Михаил да се усеща пълноценен мъж.
Да бъде опората.
Прехранващият семейството.
Онзи, който взема решенията у дома.
Нима това беше грях?
Жанета Ковач прекрасно осъзнаваше, че всяка дума на Росица Калинова е безмилостен шамар. Не открит удар, а изискано, хладно подигравателно жило, което пронизваше самочувствието ѝ.
— А вчера ти ме нарече паразит — продължи Росица със същия равен, почти учителски тон. — Каза, че живея на гърба на съпруга си.
И не само това — хвърли по мен чиния пред всички роднини.
— Аз… не знаех… — прошепна свекървата, но думите ѝ увиснаха безсмислено.
— Знаела си или не — няма значение — прекъсна я Росица. — По-важното е, че си позволи да унижиш човек заради пари.
Тя се изправи бавно от креслото и се приближи до прозореца. Навън започваше обикновен делничен ден — хората бързаха към работните си места. Някои от тях — към завода, който всъщност принадлежеше на онази „тиха учителка“, както я наричаха с насмешка.
— Жанета Ковач, разполагате с един час да си съберете багажа и да напуснете този апартамент — каза Росица, без да се обръща.
— Как да напусна? — избухна жената. — Къде да отида? Това е нашият дом!
— Нашият ли? — Росица се обърна рязко. — Аз плащам наема вече две години. Договорът е на мое име. Можете да проверите документите.
Тя подаде лист — договорът за наем, където Росица фигурираше като наемател, а Жанета Ковач — само като регистрирана по адрес.
— Но аз ти бях като майка! — изрева свекървата.
— За мен вече сте никоя — отговори студено Росица. — Особено след вчера.
Жанета Ковач рухна на колене и се вкопчи в полата ѝ. Сълзи, хлипания, клетви, обещания — всичко се смеси в отчаян опит да запази стария ред.
— А ти, Радослав, можеш да останеш — обърна се Росица към съпруга си. — Ако си готов да живееш без мама.
Радослав Калинов седеше като вкаменен. Съзнанието му отказваше да приеме случващото се. Жената, която смяташе за тежест, се оказа по-богата от всички им заедно.
— Нарочно ли мълча? — изрече глухо. — Искаше да ни унижиш?
— Исках нормално семейство — отвърна тя. — Мъжът да работи, жената да се грижи за дома, а свекървата да помага, не да руши. Но това не се получи.
— Прости ми, Росичке! — ридаеше Жанета Ковач. — Ще се променя! Ще бъда добра!
— Преди три години наистина бях много добра — тихо каза Росица.
Тя се наведе и вдигна от пода парче от счупената вчера чиния — бял порцелан със сини цветчета. Малък, но болезнен символ.
— Знаете ли кое ме нарани най-много? — попита тя. — Не чинията. А това, че никой не ме защити. Всички гледаха. И мълчаха.
Радослав сведе глава. Той не беше застанал срещу майка си. Уплаши се да не ѝ противоречи пред роднините.
— Един час, Жанета Ковач — повтори Росица. — След това ще повикам охраната.
— Каква охрана? — изхлипа жената.
— Заводската. Имам собствена служба за сигурност. И са доста ефективни.
Тогава свекървата разбра — това не беше заплаха. С бавни крачки тя се насочи към стаята си, хлипайки и мърморейки.
Радослав и Росица останаха сами.
Той искаше да говори, но думите не излизаха. Как се обясняват три години безразличие?
— Ще останеш ли? — попита тя.
— А ти искаш ли?
— Искам сам да решиш. Без майка ти да ти подсказва.
Мълчанието натежа. На трийсет години изборът между съпруга и майка се оказа непосилен.
— Тогава тръгвай с нея — реши Росица. — Наемете си нещо заедно. С твоята истинска заплата.
— А работата?
— Работата остава. Но без бонуси. Четиридесет и пет хиляди лева — толкова струва трудът на един бригадир.
Жанета Ковач излезе с две чанти. Лицето ѝ беше подпухнало, ръцете — треперещи. Само преди час се чувстваше господарка, а сега стоеше на прага.
— Росичке, може ли да поговорим още веднъж? — опита се за последно.
— Няма за какво. Извиненията закъсняха.
Радослав облече якето си и помогна на майка си с багажа. На прага той се обърна към жена си и, след кратко колебание, попита с пресъхнало гърло дали наистина няма друг изход.
