— Мълчете, — прекъсна ги Росица спокойно и плъзна пръст по екрана. Появи се нов кадър — разпечатка от банков превод. — Ето и доказателството. Преводът е направен в същия ден, в който се появи снимката със шубата.
Лицето на Златка Калинова изведнъж изгуби цвят.
— Продължаваме нататък, — каза Росица, вече без колебание, и отвори банковото извлечение. — Тук са всички преводи, които съпругът ми е правил към майка си през последните дванайсет месеца. Общо — триста осемдесет и седем хиляди лева. От нашите общи пари.
Светослав Маришки наведе глава и втренчи поглед в пода.
— И накрая… — гласът ѝ леко се пречупи, но тя се овладя, — това е официално заявление от моя ръководител за клевета.
Кварталният полицай се размърда неспокойно на стола си.
— Ами… това са все пак семейни въпроси…
— Не, — Росица се изправи рязко. — Това вече е наказателен казус. Измама, клевета и изнудване.
Тежка, гъста тишина заля стаята.
Първа се съвзе Златка.
— Ти… ти нищо няма да докажеш!
— Всичко вече е доказано, — отвърна Росица и докосна джоба си. — Записано е. До последната дума.
Тя се обърна към Светослав:
— Утре подавам молба за развод. А ако някой от вашето „сплотено семейство“ още веднъж реши да ми навреди — всички тези записи ще стигнат до прокуратурата.
На излизане се обърна за последен път:
— А вещите си ги задръжте. Нищо от вас не ми е нужно.
Щом вратата се хлопна, зад нея избухна истеричният писък на Златка:
— Как смее!!!
Росица вече не я чуваше. Вървеше към колата и за пръв път от месеци усети как въздухът влиза свободно в дробовете ѝ.
Телефонът завибрира. Съобщение от Маргарита Радославова:
„Гордея се с теб. Шампанско?“
Росица се усмихна и написа в отговор:
„Не. Отиваме при адвокат.“
Тогава още не подозираше, че най-напрегнатото тепърва предстои. В същия момент Светослав, пребледнял и разтреперан, шепнеше в телефона си:
— Мамо, какво правим сега? Ако тя заведе дело, ще излезе всичко… и вторият ти кредит… и другото семейство на татко…
Три седмици по-късно Росица стоеше пред сградата на съда и оправяше яката на новото си палто. До нея беше адвокатката — приятелка на бивш неин състудент, която пое случая с изненадващ ентусиазъм.
— Готова ли си? — попита тя, преглеждайки папката.
— Отдавна, — отвърна Росица и си пое дълбоко дъх.
Съдебната зала ги посрещна с потискаща тишина. Отсреща седяха Светослав, Златка и техният защитник — възрастен мъж с уморен поглед.
Съдията откри заседанието:
— Делото за прекратяване на брака между Росица Воин и Светослав Маришки.
Светослав нервно потракваше с пръсти по масата. Златка я пронизваше с яростни погледи.
Когато дойде ред за условията по развода, адвокатката на Росица стана.
— Моята доверителка настоява за равностойно разделяне на съвместно придобитото имущество. Освен това предявяваме иск за морални щети в размер на триста хиляди лева.
В залата се разнесоха възмутени възгласи.
— Какви пари?! — скочи Златка. — Тя на нас дължи!
— Донка… — започна адвокатът им, но съдията го прекъсна строго:
— Моля за ред в залата.
Адвокатката продължи невъзмутимо:
— Разполагаме с доказателства за системно изнудване от страна на семейството на ответника, както и за клеветнически действия и психически натиск.
Тя остави на масата папка с разпечатки от чатове, банкови документи и стенограми от записи.
Светослав пребледня още повече.
— Росице… можем да се разберем… — прошепна той.
— Късно е, — отговори тя тихо.
Съдията прегледа материалите внимателно.
— Ответната страна има ли становище?
Адвокатът им въздъхна тежко:
— Готови сме на споразумение.
След по-малко от час всичко беше решено. Апартаментът оставаше общ до продажбата му, автомобилът отиваше при Светослав, а половината от средствата по сметките се връщаха на Росица.
На излизане той я настигна:
— Росице… аз…
Тя се обърна и го погледна за първи път истински — човека, за когото някога имаше толкова надежди.
— Най-болезненото знаеш ли кое е? — каза тя. — Вероятно щях да готвя и по тефтера на майка ти, ако поне веднъж беше застанал зад мен.
Той сведе очи.
— Тя ми е майка…
— Да. Оттук нататък — твоя грижа.
Росица тръгна към изхода. Навън я чакаше Маргарита с бутилка шампанско.
— Е, свободна жена?
Росица се засмя, а сълзите сами потекоха.
— Знаеш ли какво искам първо?
— Какво?
— Пица. С ананас. Тази, която той мразеше.
Маргарита я прегърна през раменете.
— Хайде.
Колата потегли. Росица отвори телефона си. В семейния чат, от който още не я бяха премахнали, светеше ново съобщение от Златка:
„Сине, не се тревожи. Ще ти намерим нова жена. Послушна.“
Росица се усмихна и написа последния си отговор, преди да блокира чата:
„Благодаря за списъка. Моят вече е при адвоката.“
Тя затвори приложението, свали стъклото и пое дълбоко въздух. Новият ѝ живот започваше.
По същото време телефонът в колата на бившия ѝ съпруг звънна.
— Ало, мамо?
— Сине, веднага ела! — крещеше Златка. — Баща ти подаде молба за развод! Оказва се, че той…
Но Росица вече нямаше как да чуе края. Нейната история с това семейство приключи.
Макар че… някъде, вероятно, вече се появяваше нова снаха, на която един ден щяха да подадат онази същата синя папка.
