Росица остави книгата настрани, без да откъсва поглед от съпруга си.
— Нищо особено — промърмори Светослав след кратка пауза. — Майка ми има нужда от пари за ремонт на балкона.
— „Нищо особено“ колко означава? — гласът ѝ стана рязък.
— Само седемдесет хиляди лева… — изрече той неуверено.
Чашата в ръката на Росица се стовари върху масата. Горещият чай се разля и потече по покривката.
— Седемдесет хиляди?! — възкликна тя. — От къде, Светослав? Ние такива пари нямаме просто ей така!
— Имаме спестявания… — той отклони поглед и започна да оправя ръба на салфетката.
— Това са парите за почивката ни! И за нов хладилник! Старият едва крета!
— Майка ще ги върне до лятото — махна с ръка той. — Вече ги преведох.
Росица скочи от стола.
— Ти сериозно ли? Без да ми кажеш? Това са НАШИ общи пари!
— Не викай. Става дума за майка ми. Как да ѝ откажа?
В този миг телефонът на Росица иззвъня. Непознат номер.
— Ало?
— Росичке, лельо Златка съм — прозвуча сладникав глас. — Имам една огромна молба към теб…
Пръстите ѝ се свиха около телефона.
— Каква молба?
— Нашият Барсик… откриха му нещо сериозно… операция трябва. Сто хиляди. Нали няма да откажеш на роднина?
Росица бавно се отпусна обратно на стола.
— Лельо Златке, ние нямаме такива пари.
— Как така нямате?! — тонът мигновено се промени. — Ипотечен апартамент, кола, всичко си имате! Какво, кучето не е живо същество ли?
— Аз…
— Ще говорим очи в очи! — отсече тя и затвори.
Росица погледна Светослав. Той не вдигаше глава от телефона си.
— Чу ли изобщо?
— Ами… помогни ѝ. Роднина е все пак.
— И откъде да извадя сто хиляди? Да започна да работя по три смени?
— Можеш да вземеш кредит — измърмори той. — Аз нали на майка помогнах…
В този момент нещо щракна в съзнанието ѝ. Росица грабна телефона му. Историята на преводите я удари като шамар — редовни суми към Йорданка Яворова: 15, 20, 30 хиляди. Месец след месец. Половин година.
— Ти… през цялото това време… — гласът ѝ се пречупи.
— Това е майка ми! — той издърпа телефона. — Тя ме е отгледала!
— А аз каква съм? Банкомат?
Звънецът издрънча. На вратата стоеше Йорданка Яворова с огромна торба.
— Донесох ви нещо за хапване! — засмя се тя, но като видя лицата им, помръкна. — Какво става?
— Нищо, мамо — засуети се Светослав. — Влизай.
— Донка Пиринки — Росица застана между тях. — Синът ви току-що преведе парите ни за почивка. А сега леля Златка иска още сто хиляди за куче.
Свекървата завъртя очи.
— И какво от това? Златка е семейство. Или си стисната? Синът ми заслужава жена, която уважава рода му.
Росица избухна в смях — истеричен, празен.
— Ясно. Аз съм излишна тук. Вашият семеен фонд за взаимопомощ. Само че се финансира от мен.
Тя взе чантата и ключовете.
— Къде отиваш? — уплаши се Светослав.
— В банката. Да изтегля кредит за операцията на Барсик. Нали вече съм официален спонсор.
Вратата се трясна. В асансьора сълзите потекоха без да може да ги спре. Росица написа на Маргарита Радославова:
„Мисля, че не съм се омъжила за мъж, а за цялата му фамилия.“
Тя още не знаеше, че това е само началото. Час по-късно в семейния чат се появи снимка на леля Златка с чисто нова норкова шуба:
„Благодаря на златните роднини! Барсик вече е по-добре!“
Росица се върна от банката с тежък плик в чантата — сто хиляди лева, кредит с безумен лихвен процент. Пред входа спря и погледна отново чата — същата снимка, същите възторжени коментари:
„Каква разкошна шуба!“
„Златка, сияеш!“
„Росица, браво, че помогна!“
В асансьора мислите ѝ блъскаха: „Как смеят? Как изобщо им хрумна?“
Вратата на апартамента беше открехната. От кухнята се чуваха гласове.
— Тя по принцип си е стисната — говореше Йорданка Яворова. — Борш не може да свари, ама пари брои отлично.
— Мамo, недей така… — плахо опита Светослав.
Росица влезе. На масата седяха свекървата, съпругът ѝ и леля Златка — облечена в същата нова шуба. Пред тях — тортa и шампанско.
— О, ето я нашата благодетелка! — провикна се Златка. — Росичке, ела да пийнем за шубата!
Росица сложи чантата на масата.
— Ето ги сто хиляди — каза спокойно и извади плика. — За операцията на Барсик. Макар че по снимките оздравя за минути.
Златка поруменя, после се засмя.
— Айде стига, шегувах се! Шубата е стара!
— Така ли? — Росица показа телефона. — „Колекция 2024“. Доста „стара“.
Йорданка скочи.
— Стига! Никакво уважение нямаш! Това е родата ти!
— Моята рода не тегли кредити за шуби — отвърна Росица. — Докато аз се трепя на две работи!
Светослав най-сетне я погледна.
— Росица, престани. Излагаш ме.
— Аз ли? — гласът ѝ трепереше. — Ти изпразни сметките ни за майка си, леля ти ме измами, а сега празнувате на мой гръб, и аз съм виновната?
Свекървата пристъпи напред.
— Щом не знаеш как се държи снаха, ще те научим. От утре ще готвиш по моето меню, ще чистиш по моя график, а всички заплати ще влизат в общия бюджет.
