Едва беше щракнала капака на лаптопа, когато Росица Воин си позволи първата истинска глътка въздух за деня. Още един проект бе предаден навреме и за миг ѝ се стори, че тишината най-сетне ще ѝ подари спокойствие. Тя се протегна, вече си представяше горещ чай с аромат на билки и няколко минути без мисли, но в следващия момент входната врата се отвори рязко.
На прага се появи Светослав Маришки. Изражението му бе напрегнато, а под мишница стискаше дебела синя папка, сякаш носеше нещо изключително важно.
— Йорданка Яворова помоли да ти дам това — каза той равнодушно и протегна папката, все едно ѝ подаваше пощенска реклама.
Росица я пое несигурно. Отвори я и извади съдържанието. Вътре — подредени листове, таблици, графици. Закуска, обяд, вечеря. Подробен седмичен план, описани рецепти, списък с продукти и дори часовете, в които храната трябва да бъде сервирана.
— Какво е това? — гласът ѝ излезе по-тих, отколкото ѝ се искаше.
— Меню. Майка ми го е направила. Оттук нататък готвиш по него — обясни Светослав без колебание.
Тонът му беше толкова спокоен, че Росица усети как по гърба ѝ полазват тръпки.
— Шегуваш се, нали? — тя се постара да звучи уравновесено. — Аз работя. Нямаме домашна помощ. А дори и да имахме… майка ти няма право да ми разпорежда.
— Тя просто иска да се храня правилно — прекъсна я той. — Знаеш, че имам гастрит.
Росица стисна папката толкова силно, че листовете се смачкаха.
— Имаш гастрит, защото ядеш бургери и дюнери в офиса, а не защото аз не готвя достатъчно добре.
— Не драматизирай — махна той с ръка. — Просто следвай написаното.
И без да изчака отговор, се обърна и влезе в стаята. Росица остана сама, стиснала синята папка. След миг се отпусна на стола. В ума ѝ се въртеше само една мисъл: „Дори в моята кухня тя командва.“
Десет минути по-късно тя набра номера на Маргарита Радославова.
— Представяш ли си, току-що ми връчиха инструкция как да храня собствения си съпруг — каза тя, а гласът ѝ леко трепереше.
— Ужас — чу смях отсреща. — Да не си се омъжила за петгодишно дете?
— По-лошо. За мамин син.
Росица хвърли папката на масата. Вътре в нея всичко кипеше. И най-страшното не беше самото меню, а ясното усещане, че това е само началото.
Измина седмица от „инцидента с папката“. Синият кошмар остана скрит в най-долното чекмедже на кухненския шкаф. Росица готвеше както досега — набързо, без излишни церемонии, между служебните задачи и домашните задължения.
В събота сутринта тя и Светослав лениво отпиваха от кафето си, когато звънецът издрънча настойчиво.
— Кой ли е толкова рано? — измърмори той и тръгна към вратата.
Още преди да види посетителя, Росица разпозна гласа и се вцепени.
— Здравей, сине! Минавах наблизо и реших да се отбия!
Донка Пиринки вече събуваше ботите си в коридора. В ръцете си държеше огромна, тежка чанта.
— Росице, защо си без престилка? — попита тя още с първата си крачка към кухнята.
Росица усети как юмруците ѝ се свиват.
— Добро утро, Донка Пиринки. Не знаехме, че ще идвате.
— Е, не предупредих — усмихна се свекървата. — Най-честната проверка е изненадващата.
Тя влезе в кухнята и стовари чантата на масата.
— Донесох туршии. Макар че… — огледа се критично, — по този безпорядък личи, че не ви е до зимнина.
Росица се обърна. Мивката беше празна, плотът чист, на масата — само една чаша.
— Всичко ни е наред, мамо — намеси се Светослав.
— Така ли? — Донка прокара пръст по горния ръб на шкафа и го показа, леко изцапан. — Това ли е ред?
Росица скочи на крака.
— Донка Пиринки, ако не одобрявате как поддържам дома си, мога да наема фирма за почистване. За ваша сметка.
Настъпи тишина. Светослав се закашля, а лицето на свекървата поруменя.
— Сине, чуваш ли как съпругата ти говори с майка ти?
— Росице… — започна той.
— Не, ти ме изслушай — прекъсна го тя. — Работя колкото теб, плащам половината ипотека и въпреки това ме инспектират?
Изненадващо, Донка се усмихна.
— В нашето време жените умееха да държат дома изряден и готвеха по три ястия на ден.
— Във вашето време, Донка Пиринки, жените не плащаха ипотеки и не работеха по десет часа дневно — отвърна Росица хладно.
Светослав се изправи рязко.
— Стига! Мама е на гости, а вие се карате. Росице, извини се.
Росица го погледна, после погледът ѝ се плъзна към свекървата, която вече разливаше донесения борш, сякаш нищо не се бе случило.
— Добре — каза тихо тя. — Извинете, Донка Пиринки. Ще отида да подредя.
Излезе от кухнята с треперещи ръце. В спалнята затвори вратата и се облегна на нея. Отвън се чуваха смях и звън на лъжици.
Телефонът в джоба ѝ вибрира. Съобщение от Маргарита:
„Е, как върви почивният ден?“
Росица написа бавно:
„Току-що ми напомниха, че съм лоша съпруга. А при теб?“
Тя знаеше — това не е краят. Но следващата „проверка“ вече нямаше да приеме мълчаливо.
Две седмици минаха сравнително спокойно. Росица почти повярва, че историите с папката и внезапното гостуване са останали назад. До сряда вечер, когато телефонът на Светослав иззвъня. Той излезе на балкона, но през стъклото до нея достигнаха откъслечни думи.
— Да, мамо, ще преведа… Не, тя няма да възрази… Разбирам…
Когато се върна, напрежението по лицето му беше очевидно.
— Какво става? — попита Росица, усещайки, че спокойствието отново се изплъзва, а разговорът тепърва ще продължи.
