— Нарочно ли го направихте? — прошепна тя, а гласът ѝ трепереше. — Цялата тази сцена… всичко беше умишлено, нали?
— В никакъв случай — отвърнах хладнокръвно. — Поискахте кафе и ви го сервирах. Нищо повече.
— Но можехте да кажете! — избухна тя. — Длъжна бяхте да ме предупредите!
Без да изчака отговор, грабна чантата си и излетя навън. Вратата се тръшна. Явор Живков се хвърли след нея. От стълбището се чуха напрегнати гласове, после всичко утихна.
След време синът ми се върна, отпусна се тежко на дивана и зарови лице в дланите си.
— Мамо… знаех, че тя не е лесна — каза едва чуто.
— „Не е лесна“ е твърде меко казано — усмихнах се криво. — Как се казва?
— Снежана Ковач…
Замълчах за миг, после добавих:
— Обади ѝ се. Кажи ѝ, че съм готова да поговорим. Все пак втори шанс понякога си струва. Между другото… ти знаеше ли за тази предполагаема бременност?
Той пребледня.
— Не… никога не ми е споменавала подобно нещо…
Няколко дни по-късно двамата дойдоха заедно. Без изкуствени мигли, без високи токчета — облечена семпло, със сив пуловер и дънки. В този вид ми се стори далеч по-истинска.
— Здравейте… — промълви Снежана неловко. — Исках да се извиня. Аз наистина си помислих, че вие…
— Забравено — прекъснах я. — Хайде да пием чай. Или предпочиташ кафе?
— Кафе… с малко мляко, ако може.
Разговорът обаче не потръгна. Скоро тя си тръгна, а след време и връзката им се разпадна.
По-късно Явор ми призна, че никаква бременност не е имало и че е избързал с това запознанство.
