Тя кръстоса крака и се отпусна още повече, сякаш диванът ѝ принадлежеше по право.
— Как се казвате? — подхвърли небрежно, докато аз се занимавах с кафемашината.
— Виолета Радославова.
— И от кога работите тук, Виолета Радославова?
— От доста време насам — отвърнах уклончиво.
— И каква е тя? — усмивката ѝ беше снизходителна. — Нормална ли е изобщо? Чух, че върти строителен бизнес. Сигурно е желязна лейди, а?
— Понякога е строга — признах. — Най-вече когато се зарови в отчетите.
Машината изсумтя, изръмжа и пусна плътна, тъмна струя кафе.
— Запомнете ме добре, Виолета Радославова — каза тя, поемайки чашата. — Скоро тук всичко ще се промени. Аз ще поема нещата. Явор Живков… знаете го, нали? Това е нейният син. Той ще ми стане съпруг. А и чакам дете от него.
Думите ѝ прозвучаха леко, почти триумфално.
— Поздравления — отвърнах, без да успея да скрия намръщването си.
— Свиквайте отсега — продължи тя. — Обичам реда. Без прашинка. И напитките да са горещи, не като това.
Отпи и недоволно изкриви устни.
— А млякото?
— Не сте го споменали.
— Трябва ли да го споменавам?! — избухна тя. — Затоплете млякото. Студено не пия.
Направих каквото поиска. Докато се суетях около чашата, усещах как погледът ѝ се впива в гърба ми.
— Бавно — отсече тя. — Винаги ли работите така?
— Обикновено съм по-пъргава — отвърнах кротко, готова да чуя следващата ѝ забележка.
