— Едно еспресо. И по-бързо! — изстреля още от прага момиче с устни в цвета на презряла череша и с мигли толкова дълги, че, както в онази стара песен, човек би могъл да излети с тях към небето.
В същия миг преглеждах финансовия отчет за края на годината. Изненадана от нахлуването, без да кажа дума, се втренчих в тази перната персона, която се вмъкна в антрето без звънец и без капка възпитание, обгърната от толкова натрапчив облак парфюм, че ми се прииска да разтворя всички прозорци.
— Какво сте се вкаменила? Освободете пътя! — заповяда тя с тон на човек, свикнал да му се подчиняват.
Без коментар я поведох към кухнята.
— Домоуправителката скоро ли ще се появи? — попита между другото тя.
Тъкмо се канех да отговоря, когато тя сама се прекъсна:
— Ако не, ще почакам. Трябва да говоря с нея. Спешно.
Тогава ми светна — беше ме взела за прислужница.
Опитах се да се погледна през нейните очи: разтегната тениска, избелели панталони, преживели няколко епохи, коса, вързана с първата попаднала ластичка, и нито следа от грим.
— Ще дойде скоро — казах спокойно. — Кафето ви го приготвям веднага.
Защо не изясних ситуацията още в началото? Не мога да кажа. В това недоразумение имаше нещо дразнещо приятно, почти хазартно.
Тя се настани на дивана като у дома си — не предпазливо на ръба, а разпуснато, изтегнала се удобно и метнала едната си ръка върху облегалката, с вид на човек, който няма никакво намерение да бърза.
