Тя просто искаше Орлин да се усеща като истински мъж.
Като опора на семейството.
Като човекът, който води домакинството.
Нима това беше грях?
Жанета Данаилова разбираше отлично — всяка дума на Ралица Жекова беше премерена и болезнена. Не крясък, не истерия, а хладна, учтива жестокост. Фин, почти невидим удар право в самочувствието.
— А вчера ме нарече паразит — продължи Ралица със същия равен тон. — Каза, че живея на гърба на сина ти.
И за капак — хвърли чиния по мен пред всички роднини.
— Аз… не знаех… — прошепна Жанета.
— Дали си знаела или не — няма значение — прекъсна я Ралица. — По-важното е, че смяташ за допустимо да унижаваш човек заради пари.
Тя се изправи бавно от креслото и се приближи до прозореца. Навън започваше обикновен делничен ден — хората бързаха към работа, към офисите и заводите. Включително към онзи завод, който принадлежеше на „тихата учителка“, както я наричаха зад гърба ѝ.
— Жанета Данаилова, имате точно един час да си съберете багажа и да напуснете този апартамент.
— Как да напусна?! — възмути се свекървата. — Къде да отида? Това е нашият дом!
— Нашият ли? — обърна се рязко Ралица. — Аз плащам наема тук вече две години.
Договорът е изцяло на мое име. Ако желаете, проверете документите.
Тя подаде лист — договор за наем, където ясно беше посочено името на Ралица Жекова като наемател, а Жанета Данаилова фигурираше единствено като регистрирана на адреса.
— Но аз съм ти като майка! — изрева жената.
— За мен вие вече сте никой. Особено след вчерашното.
Жанета рухна на колене и се вкопчи в подгъва на роклята ѝ. Сълзи, молби, клетви, обещания да се промени — всичко се смеси в отчаян опит да задържи удобния си свят.
— А ти, Орлин, можеш да останеш — обърна се Ралица към съпруга си. — Само ако си готов да живееш без майка си до теб.
Орлин Руменов седеше неподвижно, с лице като от камък. Реалността трудно се подреждаше в съзнанието му. Жената, която допреди дни смяташе за тежест, се оказа по-заможна от всички роднини взети заедно.
— Нарочно ли мълча? — попита той глухо. — За да ни унижиш?
— Мълчах, защото исках нормално семейство — отвърна Ралица. — Мъжът да работи, жената да се грижи за дома, а свекървата да помага, не да руши. Но това не се получи.
— Прости ми, Раличке! — ридаеше Жанета. — Ще се променя! Ще бъда добра! Ти беше толкова мила!
— Преди три години — да — каза тихо Ралица.
Тя се наведе и вдигна от пода парче от счупената вчера чиния — бял порцелан със сини цветчета. Малък, остър символ на унижението.
— Знаете ли кое ме заболя най-много? — попита тя. — Не чинията.
А това, че никой не ме защити. Всички гледахте и мълчахте.
Орлин сведе глава. Той наистина беше замълчал. Беше се уплашил да противоречи на майка си пред хората.
— Един час, Жанета Данаилова — повтори Ралица. — Иначе ще извикам охраната.
— Каква охрана?
— Заводската. Имам собствен екип за сигурност. Много ефективни хора.
Свекървата разбра — това не беше заплаха. Бавно се запъти към стаята си, хлипайки и мърморейки, за да събира багажа.
Орлин остана насаме с жена си. Опита се да каже нещо, но думите не излизаха. Как се обясняват три години безразличие?
— Ще останеш ли? — попита Ралица.
— А ти искаш ли да остана?
— Искам сам да решиш. Без майчини указания.
Той мълча дълго. На трийсет години изборът между майка и съпруга му се струваше непоносим.
— Тогава тръгвай с нея — каза накрая Ралица. — Наемете нещо заедно.
С реалната ти заплата.
— А работата ми?
— Работата остава. Но без бонуси.
Четиридесет и пет хиляди лева месечно — това е истинският ти доход като началник смяна.
Жанета Данаилова излезе от стаята с две препълнени чанти. Лицето ѝ беше подпухнало от плач, ръцете ѝ трепереха. Само преди час се чувстваше господарка, а сега стоеше на прага.
— Раличке, може ли още да поговорим? — направи последен опит тя.
— Няма за какво.
— Но аз се извиних!
— Извиненията идват навреме или не значат нищо.
Орлин облече якето си и помогна на майка си да вземе чантите. На прага той се обърна за последен път към апартамента, в който доскоро се чувстваше господар, без да подозира колко крехко е било всичко.
