Рожденият ден на свекървата още от ранни зори се очертаваше като пълна катастрофа.
Ралица Жекова беше на крак още в шест сутринта. Режеше продукти за салатите, бъркаше крем за тортата, следеше фурната и подреждаше масата, предназначена за дванайсет души. Очакваше се да дойде цялата рода на Орлин Руменов – без изключение, защото празникът беше посветен на „стълба на семейството“.
Жанета Данаилова се беше настанила в креслото в хола като самозвана владетелка и оттам дирижираше всичко. С едно движение на ръката намираше кусур на солта, след минута майонезата ѝ се струваше недостатъчна, а малко по-късно покривката вече беше „непоставена както трябва“. Ралица мълчаливо изпълняваше всяка забележка. За трите години брак беше свикнала – възраженията само влошаваха положението.
Около обяд гостите започнаха да прииждат. Лели, чичовци, братовчеди и братовчедки на Орлин се оглеждаха Ралица с открито пренебрежение. В техните очи тя беше обикновена начална учителка с нищожно възнаграждение и незабележима външност. Какво точно беше видял Орлин в нея, оставаше загадка за всички присъстващи.
Разговорите край масата, както винаги, се въртяха около пари. Кой каква заплата взема, какво си е купил, чии деца са се устроили „по-добре“. Ралица почти не говореше – сипваше чай, прибираше мръсните чинии и се стараеше да не привлича внимание.
– А нашата Раличка още си учи хлапетата – подхвърли кисело леля Олива Странджанска. – Съмнявам се да ѝ дават и двайсет хиляди.
– Осемнайсет – поправи я Жанета Данаилова с доволна усмивка. – Добре че Орлин получава прилични пари в завода, иначе щяха да живеят като бедняци.
Орлин работеше като ръководител на смяна в голямо предприятие. Доходите му бяха стабилни, но далеч от лукс. Едностаен апартамент, стара кола и почивка през година на вилата на тъщата – това беше реалността на семейството им.
– Ралица, донеси още салфетки – заповяда свекървата.
В кухнята Ралица извади нов пакет от шкафа. Ръцете ѝ леко трепереха – от умора и от натрупаното унижение. Всеки семеен празник неизменно се превръщаше в показно колко „малко струва“ тя.
Когато се върна в хола, чу как чичо Тихомир Балкански се хвали с успехите си – нов автомобил, ремонт на жилището, планове за лятна почивка в Созопол. Роднините го слушаха със завист и възхищение.
– А при нас какво – въздъхна Жанета Данаилова. – Снахата ни е на гърба на сина ми. От нея – само разходи.
Ралица остави салфетките и тръгна обратно, но рязък жест я спря.
– Стой. След като говорим за теб, разкажи колко пари харчиш за прищевките си.
– Почти нищо…
– Как така нищо? А козметиката? Дрехите? Книжките ти?
Тя използваше най-евтините продукти, носеше едни и същи дрехи с години, а книгите заемаше от библиотеката. Но да се оправдава пред всички беше още по-унизително.
– Паразитка – разпали се свекървата. – Живее за сметка на мъжа си и още недоволства!
– Мамо, стига – обади се Орлин, несигурно и тихо.
– Няма да стига! Писна ми от нея! Мисли се за нещо, а е сива мишка!
Жанета Данаилова се изправи, грабна чиния с остатъци от салата и я хвърли към Ралица. Порцеланът се пръсна в стената, парчетата се разхвърчаха по пода.
– Махай се! Омръзна ми да гледам жалката ти физиономия!
Без дума Ралица събра осколките, изми пода и се затвори в банята. В огледалото я гледаше бледо лице с червено петно на бузата – там я беше ударило парче от чинията. В стаята гостите продължаваха да седят, сякаш нищо не се беше случило. Орлин пиеше бира и обсъждаше футбол с братовчед си. Никой не застана на нейна страна.
Остатъкът от вечерта Ралица прекара в кухнята – миеше съдове и разчистваше масата. Роднините си тръгнаха късно, оставяйки след себе си купища мръсотия. Жанета Данаилова легна доволна – беше показала пред всички кой командва в този дом.
На следващата сутрин Ралица, както винаги, стана в седем, приготви закуска за мъжа си и за свекърва си. Орлин вече се обличаше за работа, когато звънецът на входната врата иззвъня настойчиво и тя тръгна да отвори, без да подозира какво я очаква отвън.
