Тя просто не е сметнала за необходимо да ви обяснява.
Отворих уста, готова да възразя, и веднага я затворих. Болезнено ясно осъзнах, че той е прав. Поне по буквата на фактите – напълно. Аз наистина не знаех какво се е случвало в живота на Радка Рилска през последните две седмици. Или през последните два месеца. А може би дори през последните няколко години. Ние не бяхме разговаряли истински отдавна – не онези разговори, в които хората се чуват, а не просто си разменят думи. Само сухи „здравей“ и „довиждане“, учтиви въпроси без намерение да се чуе отговорът.
– А картичката? – внезапно се сетих и думите излязоха прибързано. – Тя е започнала да пише картичка и не я е довършила. „Прости ми за всичко. Аз бях…“ – и до там. Все едно някой я е прекъснал по средата.
Той повдигна рамене с равнодушен жест.
– Може да се е отказала. Може нещо да я е разсеяло. Или някой да е позвънил на вратата – същият този мъж – и тя просто да е отишла да отвори.
– Но формулировката… „Прости ми за всичко“! Това звучи като…
– Като какво? – веждите му се повдигнаха. – Като прощално писмо? Мислите, че е искала да… направи нещо лошо?
Замълчах. Не бях стигнала дотам. И, честно казано, отчаяно не исках да стигам.
– Не – казах почти шепнешком. – Тя не е такъв човек. Тя е силна. Тя никога не би…
– Е, точно това казвам. – Той отново посегна към сандвича си. – Значи най-вероятно просто е заминала някъде. Ще се върне и ще обясни. Оставете заявление, дайте координати. Ако до три дни няма вест, тогава ще действаме.
– Три дни?! Но утре е Нова година!
– Именно. – Той отхапа и заговори с пълна уста. – Утре е празник. После още един. И след това също. На трети е първият работен ден. Тогава елате. А сега – попълнете документа и се приберете. При семейството. При елхата. При салатата.
Попълних заявлението бавно. Прекалено бавно. Ръцете ми трепереха и почеркът ми се разпадаше на криви, неуверени букви. Той взе листа с два пръста, сякаш държеше нещо неприятно, и го пусна върху купчина други същите.
– Всичко добро. Весели празници.
Излязох навън. Ситен сняг се сипеше от небето, въртеше се в кръгове под уличните лампи, кацаше по палтото ми и се топеше по лицето. Беше красиво. Почти приказно. Празнично.
Само че в мен нямаше нищо празнично. Вътре беше студено, тежко и болезнено празно. И онова натрапчиво усещане не ме напускаше – че нещо не е наред.
Прибрах се малко преди осем. Преслав Атанасов беше в кухнята и режеше сварени картофи за салатата. Щом ме видя, цялото му тяло се напрегна.
– Какво стана?
Седнах на табуретката. Краката ми пулсираха, главата ми бучеше.
– Няма я. Апартаментът е отключен. Всичко си е там. Телефонът ѝ е оставен на масата. Съседката е видяла някакъв мъж сутринта.
Той спря да реже.
– Мъж?
– Да. Около единайсет. Почукал е, после е влязъл. Златка Огнянова не е видяла кога са излезли, но след това е било тихо.
– Може да е роднина – каза той несигурно. – Някой далечен братовчед.
– Тя няма роднини. Знаеш го. Винаги е казвала, че само ти ѝ оставаш.
Той замълча и прокара ръка по носа си – онзи негов жест. Побелелите кичури по слепоочията му проблясваха под лампата.
– Може да е от социалните – опита се отново. – Или от поликлиниката. Лекар, сестра…
– В навечерието на Нова година? В единайсет сутринта?
Той сви рамене и отмести поглед.
– Венета, стига си се вкарвала в паника. Тя е зряла жена. Може да е излязла по работа. Ще се обади.
– Няма как да се обади. Телефонът ѝ е вкъщи.
– Значи ще се върне и тогава ще се обади.
Гледах го и не го разпознавах. Това беше майка му. Жената, която го беше родила, отгледала, звъняла му всеки ден. А той стоеше над дъската за рязане и говореше за „може би“.
– Ти изобщо тревожиш ли се? – попитах тихо.
Той въздъхна, остави ножа и най-сетне ме погледна.
– Тревожа се. Разбира се, че тревожа. Но какво мога да направя? Полицията каза да чакаме. Значи чакаме. Тя винаги е била самостоятелна. И ще се справи.
След кратка пауза добави:
– Когато баща ми почина, мислех, че това ще я сломи. Трийсет години бяха заедно. Цял живот. А тя… тя просто стисна зъби. Организира всичко сама – погребението, документите, помена. Без да поиска помощ.
– Тя е силна – казах.
– Именно. Затова ще се оправи.
Не отговорих. Станах и излязох от кухнята. В стаята беше тихо. Елхата стоеше в ъгъла – малка, изкуствена, с мигаща гирлянда и няколко топки. Украсявахме я вчера. Вчера, което ми се струваше безкрайно далеч.
Телефонът на свекърва ми беше в чантата ми. Бях го взела от апартамента ѝ, без да знам защо. Може би търсех следа. Може би просто не исках да бездействам.
Извадих го. Обикновен, черен, с големи копчета. Екранът светна.
Седем пропуснати обаждания. Всички от мен.
Отворих списъка с контакти. Преслав. Поликлиника. Аптека. Съседка – Златка Огнянова. Още няколко женски имена, непознати за мен. И едно, което ме накара да замръзна.
Лъчезар Василев.
Само име. Без фамилия в скоби. Без уточнение.
Никога не бях чувала Радка Рилска да споменава такъв човек. Нито веднъж за всичките години. Никакъв Лъчезар.
Кой беше той? Познат? Приятел? Онзи мъж от сутринта?
Пръстите ми се стегнаха около телефона. Сърцето ми отново се качи в гърлото – същото глухо, бързо биене.
Погледнах часовника си. Четиринадесет и двадесет и три. Показваше това време вече десет години. Стрелките бяха спрели.
Но аз не можех да спра. Не и сега. Не и когато някъде там беше жена, която ме ненавиждаше. Жена, която беше започнала с „прости ми за всичко“ и не беше довършила. Жена, която криеше в телефона си човек, за когото никой не знаеше.
Натиснах името „Лъчезар Василев“. На екрана се появи обикновен стационарен номер.
Утре, казах си. Утре сутринта ще се обадя. Когато се успокоя.
Не.
Не утре.
Сега.
