Погледнах дисплея – седем пропуснати повиквания. Всички от мен.
Когато Преслав Атанасов се прибра около шест, вече бях в антрето, облечена и с чанта в ръка.
– Къде си тръгнала? – прокара пръсти по носа си. Правеше това винаги, когато беше напрегнат или предусещаше разговор, който няма да му хареса.
– Отивам при майка ти. Не вдига цял ден.
– Цял ден ли? Звъняла си ѝ цял ден?
– От обяд насам. Поне десет пъти.
Той се намръщи, събу якето и го закачи на закачалката.
– Е, и? Може да е излязла. Да се разходи. Или да е при приятелка.
– Тя винаги отговаря.
– Венета, не се дръж като дете. Тя е зряла жена. Шейсет и четири години – ако трябва да сме точни. Цял живот се е оправяла сама, без ние да я надзираваме.
Погледнах го внимателно. Стоеше на прага – уморен след смяната, с посребрени слепоочия, които всяка година ставаха все по-видими. Кафявите му очи бяха досущ като на Радка Рилска – същият поглед, същият цвят, същият навик да присвива клепачи, когато нещо не му допада.
И тогава разбрах – той няма да дойде. Не защото не му пука. И не защото не обича майка си. Просто не искаше да разваля празника. Не желаеше излишни тревоги. Не му се мислеше за лошо в последния ден от годината.
– Ще отида сама да проверя – казах тихо.
Той само сви рамене, отиде в кухнята и отвори хладилника.
– Както искаш. Само не се бави. Оливието още не е готово, а и „шубата“ трябва да се довърши.
Закопчах якето си и излязох.
До блока ѝ се стигаше за около четиридесет минути с маршрутка. По това време – направо цяла вечност. Час пик, хората се тъпчеха вътре като в консервна кутия. Стоях до прозореца, стискайки металната дръжка, и гледах как украсените витрини се плъзгат край мен – гирлянди, лампички, блясък.
Навсякъде празник. Нова година. Усмихнати лица, подаръци, бързане към дома, към елхата, към масата и близките.
А аз пътувах към жена, която ме презира. Пътувах, защото нямах избор. Защото онова усещане – студ по гръбнака и натиск в гърдите – не ме оставяше.
Маршрутката подскачаше по неравностите. Уличните лампи се нижеха една след друга, снежинките лениво се въртяха в светлината на фаровете. Обикновена зима – нито сурова, нито особено снежна. Около минус пет градуса, не повече.
Слязох на познатата спирка. Пететажен блок – сив, безличен, с олющена мазилка. Типична хрушчовка от шейсетте. Радка Рилска беше живяла тук цял живот – първо със съпруга си, после сама. След смъртта на Горан Рилски преди шест години отказа да се мести. „Тук е домът ми – казваше. – Тук са спомените ми. Тук е Горан.“
Пети етаж. Без асансьор. Започнах да се качвам, броейки стъпалата, както бях правила десетки пъти. Осемдесет и четири. Осемдесет и четири стъпала до жена, която не ме понася.
На третия етаж миришеше на котки. На четвъртия – на пържени картофи. На петия – пълна тишина.
Спрях пред вратата. Обикновена дървена врата, облечена с кафяв изкуствен кожух. Номерът – месингова цифра, потъмняла от годините.
Почуках. Нищо.
Натиснах звънеца. Пак нищо.
– Радка Рилска! – повиших глас. – Венета съм!
Никакъв отговор. Нито стъпки, нито глас, нито шум от телевизор.
Пръстите ми се стегнаха около дръжката на чантата. Сърцето ми биеше някъде в гърлото – бързо и силно. Не можех да си обясня защо съм толкова напрегната. Да не отваря – случва се. Може да е излязла. При съседка. До магазина. На разходка – обичаше вечерните си обиколки, твърдеше, че са полезни за сърцето.
И все пак нещо ме подтикна напред. Хванах дръжката – без да мисля, по навик – и я натиснах.
Вратата се отвори.
Замръзнах. Ръката ми остана върху дръжката, а краката ми сякаш залепнаха за пода.
Радка Рилска никога – никога! – не оставяше вратата отключена. Заключваше дори когато излизаше да изхвърли боклука. „Времето е такова – казваше. – Не бива да се отпускаш. Крадците само това чакат.“
Спомних си как веднъж беше забравила ключовете вътре, докато отиде за хляб. Наложи се да викат ключар. После цяла седмица се обвиняваше: „Как можах? Как?“ Оттогава имаше правило – ключовете винаги бяха на шията ѝ, на връвчица. Дори у дома.
А сега – вратата зееше отворена. Без причина.
– Радка Рилска? – гласът ми излезе пресипнал.
Преглътнах и прекрачих прага.
В антрето светеше лампата. Слаба крушка под тавана, покрита с прах. На закачалката висеше палтото ѝ – зимното, тъмносиньо, с големите копчета. Носеше го всяка зима, откакто я познавах. До вратата стояха ботите – черни, с нисък ток, със следи от сол по върховете.
Тя беше тук. Трябваше да е тук. Палтото е на място, обувките – също. Значи не е излизала. Нямаше как да излезе по пантофи.
– Радка Рилска! – извиках отново, по-силно.
Ехото се удари в стените и потъна в тишината.
Никой.
Влязох в стаята. Малка – около петнадесет квадрата, типична за този тип жилища. Диван с карирано одеяло. Фотьойл с изтъркани подлакътници. Стар шкаф с кристални чашки зад стъклото – наследство от майка ѝ. Телевизорът беше изключен, екранът – тъмен.
На масата стоеше чаша чай. Недопита. Докоснах я – студена. Не просто изстинала, а отдавна оставена. Поне от няколко часа.
И телефонът.
Телефонът.
Приближих се. Обикновен апарат с бутони – черен, с големи цифри. Купи го преди три години, когато старият се повреди. „Не ми трябват тези смартфони – казваше. – Нужно ми е само да мога да звъня.“
Телефонът лежеше до чинийка с наполовина изядена баранка. Радка Рилска никога – пак това „никога“ – не излизаше без телефона си. „Ами ако Преслав се обади? – повтаряше. – Ами ако стане нещо? Трябва да съм на линия.“
Телефонът е тук. Палтото е тук. Ботите са тук. Чаят е недопит. Баранката – недоядна.
А нея я няма.
Огледах се трескаво, търсейки обяснение. Друга връхна дреха? Втора чифт обувки?
Отворих шкафа в коридора, с нарастващо чувство на тревога, което вече не можех да пренебрегна.
