…и в записа ясно прозвуча онова последно изречение, изречено със студена решителност – че празникът да се заключи в спалнята, за да не се „излагаме“ пред хората.
В първия миг никой не помръдна. После въздухът се изпълни с приглушени шушукания, нечие рязко поето дишане, а отнякъде се чу и тихо ахване.
Аз останах седнала, сякаш бях вкаменена. Борис Радославов остави телефона си на масата, без да бърза. Аудиото вървеше докрай – дума по дума, интонация по интонация, всяка реплика, която Донка Живкова беше хвърлила по мен преди два дни, без капка колебание.
Когато записът приключи, тишината стана почти болезнена. Дори часовникът на стената се чуваше ясно – всяко тиктакане отмерваше секундите.
Лицето на Донка Живкова изгуби цвят. Пръстите ѝ стискаха чашата с шампанско, но ръката ѝ видимо трепереше.
– Борис… – започна тя, едва чуваемо.
– Мамо – отвърна той спокойно, но твърдо. – Записах го, за да чуеш сама как звучиш. И за да го чуят всички. За да не си позволиш повече – никога, разбираш ли – да говориш така за съпругата ми. За майката на сина ми. За жената, която обичам.
От масата се надигна една от приятелките ѝ – възрастна жена с топъл поглед и посребрени слепоочия.
– Донке – каза тя тихо, – срам ме е от теб.
Друга жена без дума дръпна стола си назад. След нея още една се изправи и се отдръпна.
Донка Живкова остана неподвижна, сякаш беше издялана от камък. Лицето ѝ бе бяло, устните ѝ леко потрепваха.
– Аз… – опита се да каже тя. – Аз не съм искала…
– Искала си – прекъсна я Борис, без да повишава тон. – И то много. А сега всички го знаят.
Станах от стола си. Бавно, без рязкост, се приближих до нея.
– Донка Живкова – казах спокойно, – нямам злоба в себе си. Наистина. Но оттук нататък никога – чуйте ме добре, никога – няма да решавате кое е мястото ми в моя дом. Ако желаете да сте част от живота ни – бъдете. Като гост. Като баба. Но не и като господарка. Тук домакинята съм аз.
Тя ме гледа дълго. После очите ѝ се преместиха към Борис. След това – към Теодор Симеонов, който стоеше на вратата с костюма на зайче и я наблюдаваше с широко отворени очи.
– Простете ми… – прошепна тя изведнъж. Толкова тихо, че едва го улових. – Простете… Ясмина.
И се разплака. Там, на масата, пред всички, скрила лице в дланите си.
Никой не проговори. Някой се закашля неловко. Други тихо излязоха навън.
Тогава майка ми – моята тиха, мъдра майка – пристъпи напред и сложи ръка на рамото на Донка Живкова.
– Хайде сега – каза ѝ меко. – Всичко може да се оправи. Най-важното е човек да осъзнае навреме.
Новата година посрещнахме заедно. Без маски. Без преструвки. С истински сълзи и искрени усмивки.
А когато часовникът удари дванайсет, Борис вдигна чашата си.
– За жена ми – каза той. – За най-силната, най-добрата и най-търпеливата жена на света.
И ме целуна. Пред всички.
Тогава разбрах – да, нещата наистина щяха да се наредят.
Само че онова, което последва… никой не го беше предвидил. Дори аз.
Измина една година. Почти до ден.
Отново празнувахме Нова година у дома. Същият апартамент, същата жива елха, но този път по клоните ѝ висяха играчки, които бяхме направили с Теодор – звездички от солено тесто, боядисани със златиста боя, и малки плетени снежни човечета. Въздухът ухаеше на мандарини, смола и моя ябълков пай с канела – онзи, който някога Донка Живкова наричаше „твърде обикновен“.
Тя дойде точно в шест. Без предварително обаждане, но и без обичайния багаж от забележки. Носеше голяма кутия с ръчно изработени бонбони и малък пакет, завързан със сребриста панделка.
– Това е за теб и Борис – каза тя и ми подаде свитъка, не на сина си, а на мен. За пръв път. – Аз го избродирах. Покривка за масата. Да е красиво.
Разгънах я. Снежнобяло платно, по края – фини рози, избродирани с гладък бод. В единия ъгъл – малки инициали: Я и Б. Ясмина и Борис. Моето име беше първо.
– Благодаря ви, Донка Живкова – отвърнах. Гласът ми не трепна. Просто нямаше как – за тази година се бяхме научили да разговаряме без страх и напрежение.
Тя кимна, съблече палтото си и го окачи сама, без да чака помощ. Влезе в кухнята и сложи чайника.
– Да помогна ли със салатата? – попита, без да се обръща. – Свикнала съм, ще стане бързо.
– Разбира се – казах. И за първи път не добавих нищо повече.
Застанахме една до друга до плота. Тя режеше краставиците на почти прозрачни резени. Аз белех яйцата. Мълчахме. Но това мълчание вече не тежеше – беше просто… нормално. Като между хора, които се познават отдавна и не са длъжни непрекъснато да се доказват.
– Ясмина – проговори тя изведнъж тихо, без да вдига очи от ножа, – за онова… преди година… още ме е срам да си го спомня.
