Той остана безмълвен още известно време, после се изправи, отиде до кухнята, напълни чаша с вода и я изпи на един дъх, сякаш се опитваше да преглътне не само жаждата, а и истината.
– Ще говоря с нея – каза най-сетне, гласът му звучеше напрегнато, но решително.
– Ти вече седем години „говориш“ с нея – отвърнах изтощено. – И резултат няма. Нищо не се променя.
Той ме изгледа внимателно, продължително, така, сякаш за пръв път от много време насам наистина ме виждаше.
– Ясмина… – прошепна. – Прости ми.
Не отвърнах. Просто се обърнах, влязох в спалнята, затворих вратата и за първи път през целия ни брак я заключих отвътре.
На следващия ден, тридесети декември, Донка Живкова пристигна точно в девет сутринта. Натоварена с торби, кашони и самоувереното изражение на човек, който винаги знае кое е „правилното“.
– Добро утро, Ясминче – изчурулика тя, минавайки покрай мен в коридора. – Ох, ама тук защо е толкова прашно? Нали ти казах – всеки ден трябва да се бърше!
Без да кажа дума, поех багажа. Торбите бяха тежки. В едната – прочутата ѝ салата „Оливие“, приготвена „по единствения верен начин“, в другата – бутилки от онова шампанско, което „се пие само в уважавани домове“.
Теодор изтича да посрещне баба си, но щом видя лицето ми, притихна.
– Бабо, а ще чакаме ли Дядо Коледа? – попита несигурно.
– Разбира се, съкровище – Донка Живкова се наведе и го целуна по главата. – Само че първо баба трябва да оправи тук-там. Че мама ви… е, ти разбираш.
Поставих торбите на пода.
– Донка Живкова – заговорих спокойно, но твърдо, – нека изясним нещата. Сега. И завинаги.
Тя се изправи бавно и ме погледна отгоре надолу.
– Слушам те.
– Това е моят дом. Моето семейство. Моето дете. И ако още веднъж си позволите дори една обида към мен – само една – повече никога няма да прекрачите този праг. Нито за Нова година, нито за рожден ден, нито за Великден. Никога.
В погледа ѝ проблесна нещо опасно, студено.
– Заплашваш ли ме?
– Предупреждавам ви – отвърнах. – За последен път.
Тя отвори уста, готова да отговори, но в този момент в коридора се появи Борис. Облечен с домашен пуловер, телефонът беше в ръката му, а в очите му имаше нещо ново – непознато и сериозно.
– Мамо – каза тихо, – ела да поговорим.
Двамата се насочиха към кухнята и затвориха вратата. Аз останах в коридора с Теодор, който ме дръпна за ръкава.
– Мамо, защо всички се карат?
– Защото понякога възрастните забравят как се бъдем добри – прошепнах и го прегърнах силно.
От кухнята се чуваха гласове. Първо високи, после по-ниски. После почти неразличими. А след това – пълна тишина.
След около двайсет минути Борис излезе сам. Лицето му беше пребледняло, устните – стиснати.
– Ясмина… – каза. – Прости ми. Наистина. Не съм осъзнавал, че нещата са стигнали толкова далеч.
– Знаел си – отвърнах тихо. – Просто си се правил, че не виждаш.
Той кимна бавно.
– Ще оправя всичко. Обещавам.
– Как? – попитах. – Тя ти е майка.
– Да – съгласи се той. – Но ти си моята съпруга. И аз избирам теб.
Гледах го дълго. И за първи път от много години му повярвах.
Целият тридесети декември мина под странно напрежение. Донка Живкова се движеше из апартамента като сянка – мълчалива, изправена, без обичайните си забележки. Аз готвех, чистех, обличах Теодор в костюма му на зайче. Борис помагаше – без думи, но искрено.
Вечерта, докато приспивахме сина ни, той ме погледна и попита:
– Ясмина, мога ли утре да оправя всичко? Истински?
– Как? – повторих.
Той се усмихна – тъжно, но честно.
– Ще видиш.
И видях.
На 31 декември, точно в осем вечерта, домът ни беше пълен с хора. Приятелките на Донка Живкова от театъра – елегантни, с официални рокли, прически и бижута. Наши приятели. Съседи. Дори майка ми беше дошла от друг град – Борис я беше поканил тайно, без никой да знае.
Масата беше отрупана. Елхата блестеше. Теодор, облечен като зайче, тичаше между гостите и събираше усмивки и похвали.
Донка Живкова седеше начело на масата – както винаги, като царица. Усмихваше се, разказваше шеги, наливаше шампанско.
И тогава Борис се изправи.
– Скъпи гости – каза високо, – имам една малка изненада.
Настъпи тишина. Той извади телефона си и натисна бутон.
В тишината на хола прозвуча гласът на Донка Живкова – същият онзи, от предишния ден…
