Найден вече се втурваше из апартамента на майка си, нахлузвайки набързо „официалния“ анцуг, който пазеше за важни случаи.
— Мамо! Мамо! Тя капитулира! Купила ни е палати! Казвах ли ти! Аз съм мъж! Пречупих я! — крещеше той, задъхан и опиянен от собствената си победа.
Красимира Вълкова, която през последните минути беше лепнала ухо на вратата и не пропускаше нито дума, моментално разцъфна.
— Идвам с теб! — отсече тя. — Искам да видя с очите си как онази… парфюмеристка… е паднала на колене! Ще огледам и ремонта, разбира се!
Час и половина по-късно двамата стояха на посочения адрес. „Светло бъдеще“, номер 1, се оказа мрачен, двадесет и пет етажен бетонен колос, издигнат на ръба на кална строителна яма. Вятърът виеше, миришеше на суров цимент и на нещо безнадеждно недовършено.
— Това… не ми изглежда правилно — измърмори Найден, втренчен в табелата с адреса.
— Може би е някакъв… луксозен комплекс? — несигурно подхвърли Красимира Вълкова, увивайки се в овехтелия си театрален шал.
След малко намериха търсения апартамент — тринадесети етаж. Вратата беше лека, евтина, с изкуствена кожа и… незаключена.
Найден я бутна.
Вътре ги посрещна пространство, което трудно можеше да се нарече стая. Осемнадесет квадрата гол бетон. От стените стърчаха жици. В ъгъла, където явно трябваше да има баня, самотно се белееше най-обикновена тоалетна чиния. В средата — разтегателно походно легло, покрито с детско одеяло с колички, и пластмасово столче. Върху него — бутилка от най-евтиното пенливо вино и два пластмасови чашки.
На кривата стена висеше един-единствен лист А4. С химикал беше надраскано: „Честито ново начало!“
— Това… какво е?! — Найден зяпна. — Килер? Силве! Къде си?! Това майтап ли е?!
Вратата зад тях се отвори. Влезе Силвия Валентинова. Облечена елегантно, уверена, ухаеща на „Joy“ от Patou — аромат на успех и скъпи решения. В ръцете си държеше папка.
— Изненада — каза тя с лека усмивка.
— Каква е тази гавра?! — изписка Красимира Вълкова.
— Това е апартамент, Красимира Вълкова. Студио — спокойно отвърна Силвия.
— За кого?! За слугиня?! — Найден вече усещаше как „триумфът“ му мирише на бетон.
— За теб, Найден — Силвия остави папката върху походното легло. — Твой е.
Той я сграбчи. Договор за покупко-продажба. Купувач — Силвия Валентинова. Следващият лист — дарение. Собственик… Найден Ангелов.
— Как така… мой? А… а нашият?
— „Наш“ няма — отвърна тя равнодушно. — Има мой и има твой. Ти вече получи дела си от панелката — милион и половина. Тях… ги инвестира, доколкото разбирам.
— Инвестирах! — изрева той. — Но ти каза…
— Аз реших, че един „глава на семейство“ не бива да живее с майка си. Някак… несериозно е. Затова, с личните си средства, за които така настояваше, ти купих отделно жилище. Както искаше. Ти си собственик. Ти си завиден ерген. Можеш да водиш тук когото пожелаеш.
Тогава Найден избухна.
— Ти какво направи?! — тръгна към нея, пребледнял от ярост. — Ти ме натири в дупка, а за себе си запази лукса! Мошеничка!
— Внимавай с думите — Силвия не помръдна. Спокойствието ѝ беше като броня. — Подарих ти имот. По закон не бях длъжна да правя дори това. Но реших да бъда щедра. Нали обичаш „широките жестове“?
— Ще те съдя! — задъхано се намеси Красимира Вълкова. — Тя те ограби, сине!
— С какво основание? — спокойно попита Силвия. — „Искам бившата ми снаха да подари на сина ми луксозен апартамент, не студио“? Съмнявам се, че съдът ще оцени драмата. Все пак вие сте театрална жена. Представете си финала: вие и синът ви — в собствено жилище. Завеса.
Найден ту гледаше голите стени, ту нея. Осъзна го — загубата беше пълна. И унижението — безупречно.
— Аз… — заекна той и грабна бутилката. Опита се да я отвори, не успя и я запрати в стената. Тя се пръсна, заливайки го с лепкава пяна.
— Ето — каза Силвия. — Това е твоето новоселие. Управлявай. Владей. Нали това искаше? Ето ти „държава“ от осемнадесет квадрата.
Тя се обърна към Красимира Вълкова.
— А на вас — благодаря. Толкова искахте Найден да е независим. Е, вече е. Напълно. От мен.
Силвия излезе и затвори вратата отвън. Ключовете останаха от нейната страна.
В асансьора тя се засмя — не злорадо, а леко, освободено.
Найден и майка му останаха в бетонния капан.
— Глупак! — ридаеше Красимира Вълкова, сядайки на походното легло, което се счупи под нея. — Всичко провали! Казвах ти да се пише на мен!
— Мамо… млъкни… — прошепна Найден, избърсвайки лепкавото вино от лицето си. Седна на пода. Миришеше на фабрика, цимент и пълен крах.
…Мина година. Бутикът на Силвия „Интонация“ процъфтяваше. Децата бяха щастливи в собствените си домове и всяка събота се събираха при майка си. Росица Бургаска се омъжи за свестен вдовец и започна работа в МФЦ — за удоволствие.
Найден остана в студиото. Направи някакъв ремонт от намерени материали. При него се нанесе една от онези работнички. Скандалите им огласяха етажа. Красимира Вълкова не го посещаваше. Пред съседите твърдеше, че синът ѝ е „в Америка, в голям бизнес“. А съседите всяка сутрин го виждаха на спирката към птицефабриката.
Силвия понякога минаваше покрай онзи мрачен блок в Смядово. Поглеждаше го и си мислеше…
Колко е странен животът. Достатъчно е веднъж да спреш да правиш „както трябва“ и да започнеш да правиш „както е правилно“ — и справедливостта сама намира точния адрес. Дори ако той е на тринадесетия етаж, на улица „Светло бъдеще“.
