Завесата вече беше спусната. Пауза между действията.
— Ще си платиш за това… — процеди тя през зъби, отровно и злобно.
— Ще видим кой точно ще съжалява — изръмжа Найден Ангелов, грабна якето си и добави, сякаш за финалния удар: — Без мен си пълна нула! Обикновена продавачка! Ще си изгниеш сред шишетата си с парфюми!
Двамата си тръгнаха, тряскайки вратата така силно, че от стената се посипаха парчета стара мазилка.
След минута от стаята си излезе по-малката дъщеря и прегърна майка си.
— Мамо, беше… страшно яка.
— Не — Силвия Валентинова поклати глава, усещайки как напрежението бавно се разтваря. — Просто съм изтощена. До крайност. Омръзна ми да живея „както трябва“.
Тя взе телефона и набра Росица Бургаска.
— Роси, минаваме на план „Б“. Трябва да завъртим една… сделка. С имот. И ще ми трябва изненада. Голяма. За моя… все още законен съпруг.
От другата страна се чу смях — нисък, почти дяволски.
— Обожавам такива моменти, Силве…
Изминаха два месеца. Два месеца на оглушителна, почти опияняваща тишина. Силвия се разведе с Найден. Както и беше предположила, когато нещата стигнаха до реални действия, той се сви. В съда се появи смачкан, мрачен, пропит с миризма на вчерашен алкохол и безнадеждност от птицефермата. Красимира Вълкова дебнеше в коридора, подпирайки стената и пробождайки Силвия с поглед, но до залата не я допуснаха.
Двустайният хрушчовски апартамент — единственото им общо имущество — бе постановено да се подели. Жилището беше в такова състояние, че продажбата му означаваше сериозна загуба. Силвия без колебание се съгласи да изкупи дела на Найден. Извади парите от наследството си и му ги преведе до стотинка.
Найден стискаше чека в потната си длан, убеден, че ѝ е нанесъл решителен удар.
— Айде, стой си тук! — извика ѝ след заседанието. — Аз… аз започвам нов живот! Сега съм апетитна партия!
Силвия само се усмихна.
Красимира, докато изпращаше сина си, съскаше в гърба на бившата си снаха:
— Ще си гризеш лактите! Ще си намери такава, че ще онемееш! Не като теб, стара… парфюмеристка!
Силвия „онемя“ още същата вечер — но от радост. Отвори бутилка скъпо шампанско (също от наследството) и заедно с децата и Росица отпразнува свободата си.
А при Найден „новият живот“ тръгна накриво още от началото. Той се нанесе обратно при майка си. Лишена от удобната мишена в лицето на Силвия, Красимира насочи целия си театрален устрем към собствения си син.
— Найденчо, защо чорапите пак са по пода? Силвийка съвсем те е разглезила!
— Найденчо, хъркаш като трактор! Срамота!
— Найденчо, пак миришеш на фабрика! Веднага в банята! И не се търкай в килима ми!
Привикнал Силвия мълчаливо да чисти, пере и да му осигурява „възхищение по разписание“, Найден се озова в личен ад. Майка му искаше внимание, грижи и… пари. А милион и половина лева, които беше получил, започнаха да се топят с плашеща скорост. Все пак той беше „желан жених“ — купи си нов телефон, златна верига, подозрително напомняща велосипедна, и започна да „инвестира“ в млади опаковчици от фабриката.
След месец и половина средствата свършиха. Джипът „Патриот“ остана само фантазия. Найден отново беше обикновен работник от птицефермата, живеещ при майка си. И го налегна тъга.
Не, не по Силвия. По удобството. По това някой без думи да решава проблемите му. По борша. По чистия дом, ухаещ на френски парфюми, а не на фабрика и майчин корвалол.
Докато той тънеше в носталгия, Силвия действаше. Апартамента в Пловдив продаде бързо и изгодно. За децата се погрижи веднага — купи на по-малката и на Данаил Вълков по самостоятелно, хубаво жилище в добър квартал. За себе си избра уютна „евродвушка“ в нов, но вече уреден комплекс.
Напусна парфюмерийния магазин, нае малко помещение и отвори собствен бутиков магазин — „Интонация“. Старите ѝ клиенти естествено я последваха. Бизнесът тръгна нагоре.
Оставаше само една задача. Изненадата за Найден.
— Роси, намери ли? — попита тя по телефона, подреждайки новите флакони.
— Намерих! — гласът на Росица звучеше конспиративно. — Точно както искаше. Бетонна кутийка. Осемнайсет квадрата, ама… „студио“! И познай къде — в Смядово.
— Къде?!
— Там, където твоят Найден и с джип би пътувал два часа. Ако имаше джип. Нова кооперация. Въвеждане в експлоатация след седмица. Гол бетон. Гледка — право в друг блок. Съвършено.
Силвия се засмя искрено.
— Взимаме. Действай.
Дойде и денят „Х“. Найден, докаран до отчаяние от майчините забележки и празния портфейл, реши на „великодушен жест“. Обади се на Силвия.
— Силве… — започна жално, като пребито куче. — Здрасти.
— Здравей, Найден — гласът ѝ беше спокоен.
— Аз… всичко осъзнах. Бил съм глупак. Мама… тя не е лоша. Просто… завижда. Че си такава красива.
Силвия превъртя очи.
— Найден, минавай направо на същината.
— Ами… липсваш ми. И децата… Ние сме семейство. Може пак да се съберем? Аз… всичко ще простя!
Тя едва не се задави с кафето си.
— Ти ще простиш? Неповторим си.
— Е, де… да започнем отначало! Ти си сама, аз съм сам. Заедно сме сила!
„Особено когато аз имам пари, а ти — апетит“, помисли си тя.
— Всъщност исках аз да ти се обадя — каза спокойно. — Напуснах стария апартамент. Продадох го.
От другата страна настъпи паника.
— Как… продаден? А аз? А ние?
— Спокойно, Найден. Мисля за бъдещето. Купих ново жилище. По-точно… — тя направи пауза, — купих ти апартамент. Имах изненада.
Найден въздъхна с облекчение. Той чу само „купих“.
— Силве, злато! Знаех си! Без мен не можеш! Къде е? Къде е новият ни дом? Тръгвам веднага!
— Записвай — продиктува тя адреса в Смядово, на улица „Светло бъдеще“, без да бърза и с лека усмивка, която обещаваше, че следващата среща ще бъде незабравима.
