— Това е наследство на мама! — отвърна дъщерята, вече без да крие възмущението си.
— Тишина, младеж! — прекъсна я Найден Ангелов, излизайки в коридора и нахлузвайки якето си на движение. — Отивам на вечерна смяна. Силвия Валентинова, когато се върна, искам да имаш решение. Разумно решение. Нали не възнамеряваш да сринеш семейството?
Вратата изтрещя зад гърба му.
Силвия се отпусна тежко върху ниското столче до масата. „Да сринеш семейството.“ Тази реплика я преследваше вече две десетилетия. Заради нея не прие повишение — Найден щял да се чувства „засенчен“. Заради нея не заминаваше никога на почивка с приятелки — „истинската съпруга почивала само с мъжа си“, което в превод означаваше копане на градината в Смядово, под зоркото око на Красимира Вълкова. Заради нея си отказваше хубави парфюми — „за какво са ти, ти си все у дома, а за фабриката и с ‘Шипър’ ще минеш“.
Целият ѝ живот бе подчинен на това „така трябва“. А сега същото това „трябва“ искаше от нея да предаде петнадесет милиона лева на човек, за когото върхът на мъжкото постижение беше покупката на джип „Патриот“.
Силвия взе телефона и набра Росица Бургаска — своята братовчедка. Роси работеше в административен център, беше разведена, язвителна, но притежаваше онази житейска мъдрост, която се ражда след сериозни загуби.
— Роси, здрасти… пак ли е време за цирк? — попита Силвия уморено.
— Пътуващ ли? — изсумтя Роси отсреща. — По гласа ти познавам — шапитото на Красимира Вълкова е пристигнало.
Силвия ѝ разказа всичко. От другата страна се чуваше само тежко дишане.
— Силве, — проговори Роси след пауза, — ще ти разкажа една история. Поучителна. При нас работеше Виолета Яворова — кротка душа, сива мишка. А мъжът ѝ… едно към едно с твоя Найден, само че от друг ъгъл. Все „глава на семейството“. Та Виолета получи в наследство от баба си малка къща край Пловдив. Нищо особено, но нейна. — Роси замълча за миг, явно палеше цигара. — И тогава „главата“ запя познатата песен: „Не е редно, трябва на мое име, аз съм мъж, ще разширя, ще инвестирам“. Виолета… подписа. Знаеш ли какво стана след половин година?
— Какво? — прошепна Силвия.
— Продаде къщата. Купи едностаен апартамент и — точно така — прехвърли го на майка си. А Виолета изхвърли. „Не си ми равна, ти си бедна“, ѝ каза. Дойде при мен да подава документи за развод, ръцете ѝ трепереха, химикал не можеше да държи. „Как така, Роси — плачеше, — нали той беше ‘глава’?“
— И ти какво ѝ каза? — попита Силвия.
— Казах ѝ: „Виолета, глава е този, който внася в дома. А който изнася — се нарича другояче. С ‘К’. Крадец.“
Силвия замълча.
— Чуй ме добре — вече сериозно продължи Роси. — Това са твоите пари. Твоят шанс. За теб и за децата. А Найден… ако е истински мъж, ще преживее факта, че жена му има средства. Ако не — ако е просто работник в птицеферма с голямо его — за какво ти е такъв „актив“? Освободи се от него. Той е напълно неликвиден.
Силвия затвори телефона и се приближи до огледалото. Оттам я гледаше четиридесет и пет годишна жена — красива, но изтощена. Повдигна китката си и я помириса. „Amouage“. Тамян, рози и усещане за свобода. Купи го с последната си премия, тайно от Найден.
Вечерта той се прибра намръщен и изнервен. Смената явно бе тежка — от него се носеше миризма, сякаш беше прегръщал цялото стадо бройлери.
— Е? — изрева още от прага. — Кога отиваме да правим пълномощното?
Силвия седеше в креслото спокойно. Децата, усетили бурята, не смееха да излязат от стаята си.
— Никога, Найден — каза тя тихо.
— Ка-а-ак?! — подскочи той. — Ти луда ли си?!
— Реших да купя на децата по отделен апартамент, за да живеят нормално. А за себе си — малко студио.
— А аз?! — изрева той. — А моето?! А джипът?!
— А ти — Силвия се изправи, а в гласа ѝ се появи онзи метален оттенък, който клиентите ѝ познаваха добре — ще получиш своя дял от този апартамент. При развода.
Найден онемя, лицето му пламна.
— Развод?! Заради пари?!
— Не. Заради „Патриот“-а — отвърна тя спокойно.
Той не разбра иронията. Грабна телефона.
— Мамо! Тя ни предава! Развежда се!
Следващите тридесет минути приличаха на евтина постановка в провинциален театър. Красимира Вълкова пристигна за по-малко от час. Влетя като ураган.
— Безсрамница! — крещеше тя, без да поглежда децата. — Ще ограбиш сина ми?!
— Оставям му половината от общо придобитото. Тоест този апартамент — отвърна хладно Силвия. — А моето наследство…
— Какво твое?! — прекъсна я Найден. — Получено е по време на брака! Значи е общо!
— Татко, отвори Семейния кодекс — намеси се Данаил Вълков, вече с отворен лаптоп. — Член 36. Имуществото, придобито чрез наследство, е лична собственост. На мама.
Красимира изгледа внука си като изменник.
— Умен станал! В майка си се е метнал!
— Благодаря — усмихна се Силвия.
— Силвия! — Найден хвърли последния си коз. — Аз… аз те обичам!
Тя се засмя тихо.
— Любовта не е „дай“, Найден. Любовта е „вземи“. Ти някога ми даде ли нещо? Освен проблеми от птицефермата?
Това беше краят. Найден се хвана за гърдите, а Красимира започна панически да търси капките.
— Ще го вкараш в гроба! — съскаше тя.
— Много е чувствителен — кимна Силвия. — Найден, подавам за развод. И за подялба на този апартамент.
— Няма да ти дам развод! — изрева той, вече напълно „оздравял“.
— Ще дадеш — сви рамене тя. — А сега… — погледна часовника, — утре ме чака тежък ден. Трябва да си почина. Красимира Вълкова, предполагам, че тази нощ Найден ще остане у вас?
Свекървата застина с чашата в ръка, осъзнавайки, че битката е загубена и завесата току-що е започнала да пада.
