— Силвийке, кажи ми, моля те, вече ли уреди онова дарение на Найден? За наследството говоря.
Силвия Валентинова застина насред хола с лейката в ръка. Водата се стичаше по листата, но тя сякаш не го забелязваше. Свекърва ѝ, Красимира Вълкова, дори не си беше направила труда да свали палтото – тежко, пропито с миризма на нафталин и отдавна отминали театрални вечери. Стоеше в коридора на тяхното тясно двустайно жилище и оглеждаше мебелите с такъв поглед, сякаш е дошла не на гости, а на внезапна санитарна проверка.
— Здравейте, Красимира Вълкова — произнесе Силвия внимателно. — Какво дарение имате предвид?
Тя остави лейката на пода. Пръстите ѝ леко трепереха. Росица Бургаска, нейната далечна леля, която живееше в Пловдив, беше починала едва преди десет дни и болката още не беше отшумяла.
— Как какво? Най-обикновено дарение! — възкликна свекървата и размаха ръце, като за малко не изпусна дамската си чанта. — За апартамента! Или каквото там ти е оставила. Нима цели милиони? Неприлично е жена да държи такива средства. Мъжът е глава на семейството. Найден е главата. Следователно всичко трябва да е на негово име. Така е редно.
Силвия хвърли поглед към съпруга си. Найден Ангелов, четиридесет и пет годишният „водач на дома“, се беше разположил на кухненската маса по домашни анцузи и дояждаше с апетит вчерашния борш. Сготвен, разбира се, от Силвия след дванадесетчасова смяна. Той вдигна очи, изтри устата си с опакото на ръката и кимна утвърдително, без дори да си направи труда да преглътне.
— Майка ми е права, Силве. Така изглежда по-сериозно. Аз съм мъжът. Аз трябва да се разпореждам с парите.
Едното око на Силвия нервно потрепна. Тя работеше като консултант-продавач и беше известна в търговския център с бързия си ум, усета към хората и изключителното си обоняние за аромати. Благодарение на нея елитният отдел не просто оцеляваше, а процъфтяваше. Заможни клиенти и техните отегчени съпруги я наричаха „прекрасната Силвия“ и се доверяваха на всяка нейна препоръка. С едно-единствено изречение тя можеше да продаде парфюм за петдесет хиляди лева.
Найден работеше в птицекомбинат – бригадир в цеха за разфасоване. Искрено се възхищаваше на себе си и очакваше същото от всички останали. Всяка вечер се прибираше, носейки със себе си характерна смес от пера и фураж, и настояваше да бъде хвален, защото „издържал семейството“. Фактът, че заплатата му стигаше едва за сметките и собствените му цигари, удобно оставаше извън полезрението му.
— Найден, това е мое наследство — каза Силвия спокойно, със същия мек тон, който обезоръжаваше клиентите ѝ. — Росица го остави на мен. Лично.
— И какво от това? — не отстъпи Красимира Вълкова и най-сетне свали абсурдната си шапка. — Ти си омъжена! Значи „мое“ няма. Има „наше“. А „нашето“ е на Найден. Не може жената да е по-богата от мъжа си. Това разклаща семейството! Мъжът се чувства нищожен.
„По-ниско от това накъде“, помисли си Силвия, но на глас каза само:
— Моля ви, нека не сега. Още съм разтърсена.
— Няма какво да се разтърсваш! — свекървата се стовари върху табуретката, която изскърца жално. — Трябва да се действа навреме. С Найден вече обсъдихме… решихме апартаментът в Пловдив да се продаде. А парите — да се вложат.
— Къде точно? — Силвия вече знаеше отговора.
— В мен! — заяви гордо Найден. — Харесал съм си джип. „Патриот“. Черен. Представяш ли си как ще влизам с него в завода? Не като някакъв смешник с автобуса.
Силвия притвори очи. Наследството не беше просто жилище. Беше просторна сталинска кооперация в центъра на Пловдив плюс солидна банкова сметка. Росица Бургаска беше вдовица на капитан от далечно плаване. Общата стойност надхвърляше петнадесет милиона.
— Ще говорим по-късно — отсече Силвия. — Не сега.
— Какво има да се говори? — възмути се Красимира Вълкова. — Срещу семейството ли тръгваш? Начела си се на глупости в интернет! Разбери, това е за твое добро. Мъж с пари е уверен, носи в къщата. А ако жена му има повече… — тя замълча, търсейки дума, — започва да кръшка. От яд!
Това беше удар под пояса. Найден вече беше „кряскал“ преди две години — с млада опаковчица от същия комбинат. Тогава Силвия едва не подаде молба за развод. Той се унижаваше, молеше, кълнеше се, че било грешка и че тя е единствената му кралица. Красимира Вълкова тогава също се появи и, разбира се, обвини… Силвия. Била занемарила себе си, не вдъхновявала мъжа си.
Силвия тогава „вдъхнови“ по свой начин — изгони го за две седмици. Той отиде при майка си и се върна бързо, защото там трябваше сам да си мие чиниите и да изхвърля боклука.
Сега сюжетът се повтаряше, само че залогът беше далеч по-скъп.
— Мамо, не я притискай — каза неочаквано Найден с престорено великодушие. — Силвия е умна. Знае какво значи „семеен бюджет“ — той подчерта думата „семеен“. — Просто ми дай генерално пълномощно за сметките. Аз ще се оправя.
„Ето го и истинското“, мина през ума ѝ.
— Ще помисля — отговори тя хладно.
— Мисли, мисли — сви устни Красимира Вълкова. — Само да не стане като със Нели Софийска от третия вход. Всичко за себе си държеше. Мъжът ѝ не издържа срама и отиде при по-млада. А тя, хитрата, веднага всичко си прехвърли!
Целият този фарс приключи едва след час. Силвия миеше съдовете, търкайки яростно мазните следи от чинията на Найден. В кухнята влязоха децата. Светлана Данаилова, деветнадесетгодишна студентка по медицина, и Данаил Вълков, двадесетгодишен IT специалист на дистанционна работа. И двамата живееха в тази двустайна квартира, в една стая, а наследството беше шансът най-сетне да се разделят.
— Мамо — Данаил я прегърна през раменете, — само недей.
— Недей какво?
— Да им даваш парите — каза твърдо Светлана. — Този „глава на семейството“ вече „инвестира“ миналогодишната ти премия. В уж печеливш стартъп. В бирена будка. Която фалира за месец.
— Това беше различно! — извика Найден от стаята, явно подслушвал. — Това беше бизнес! Мъжки! А тук говорим за наследство!
— Точно затова! — извика Светлана в отговор, а напрежението във въздуха се сгъсти така, че беше ясно — този разговор тепърва щеше да има продължение.
