Радослав седна срещу нея, прокара длан по лицето си и поклати глава.
— А аз съм ти брат — каза тихо. — Ако ми беше споделила, щях да застана до теб. Щях да се гордея с теб.
Зорница леко се усмихна и подаде ръка, докосвайки неговата.
— Знам това. И съм ти благодарна. Но бъди честен — ако беше разбрал по-рано, нямаше как да го запазиш само за себе си. Родителите щяха да научат. А после щеше да започне същото, което виждаме и днес — обвинения, натиск, опити да ме контролират.
Радослав замълча. В погледа му се появи разбиране — болезнено, но ясно.
— Вчера — продължи тя след кратка пауза — майка и баща дойдоха при мен. Забраниха ми да присъствам на сватбата ти. Казаха, че ще изложа семейството. Че нямам нищо зад гърба си и няма с какво да се покажа пред родителите на Лидия.
— Какво?! — той рязко се изправи. — Те наистина ли ти го казаха?
— Дума по дума. — Зорница кимна спокойно. — И аз се съгласих. Казах, че не съм достойна да дойда. Те си тръгнаха доволни.
Лицето на Радослав пламна от гняв. Започна да крачи из стаята.
— Това е недопустимо… Нямат никакво право! Това е моята сватба. Ти си ми сестра. Исках да си до мен. Поканих те!
— И аз съм до теб — отвърна тя тихо. — Просто не като гост, а като човек, който се грижи този ден да бъде съвършен. Не исках празникът ти да се превърне в семейна война. Това е твоят ден. Твой и на Лидия.
Радослав спря и я погледна.
— Но ти все пак излезе при гостите…
— Защото това е част от работата ми — Зорница се изправи. — И защото не можех да не те поздравя. Ти си ми брат. Обичам те, независимо какво мислят родителите.
Той пристъпи към нея и я прегърна силно.
— Прости ми — прошепна. — Че не виждах как се отнасят с теб. Че не те защитих.
— Няма за какво да се извиняваш — отвърна тя и го прегърна в отговор. — Ти винаги си бил добър брат. Обаждаше се, интересуваше се, идваше. Не ти си направил избора — те го направиха.
Постояха така няколко мига. После Радослав се отдръпна.
— Искам да се върнеш в залата. Не като управител, а като моя сестра.
Зорница поклати глава.
— Не сега. Родителите са ядосани, объркани. Ако се появя отново, ще избухне скандал. А това не бива да се случва. Насладете се на деня си.
— Но…
— Никакви „но“. — Усмивката ѝ беше топла, но решителна. — Върни се при жена си. Танцувайте, смейте се. Аз ще остана тук и ще се погрижа всичко да мине безупречно.
Той въздъхна, разбирайки, че няма да я разубеди.
— Добре. Но след сватбата ще говорим. Истински. Искам да знам всичко за живота ти.
— Става.
Те си стиснаха ръцете — странно делово, но искрено. Радослав излезе, а Зорница отново остана сама. Погледът ѝ се спря на монитора — той влизаше в залата, Лидия веднага се изправи, прегърна го, после двамата седнаха. Дарина Руменова се наведе към сина си, очевидно засипвайки го с въпроси. Той ѝ отговори кратко и се обърна настрани. Майката застина за миг, след което сви устни и отмести поглед.
Родителите на булката обаче изглеждаха спокойни. Атанас Филипов вдигна чаша и произнесе тост — съдейки по реакцията, искрен и топъл. Аплодисментите изпълниха залата.
Зорница забеляза как Олга Рилска се изправи, поговори нещо с Лидия и тръгна към изхода. Малко по-късно се появи в коридора, оглеждайки се, сякаш търси някого.
Зорница излезе от кабинета.
— Добър ден. Мога ли да помогна?
Жената се обърна и се усмихна.
— Вие сте Зорница, нали?
— Да.
— Аз съм Олга, майката на Лидия. — Подаде ѝ ръка. — Исках лично да ви благодаря. Всичко е великолепно — ресторантът, обслужването, атмосферата. Личи си, че е помислено за всеки детайл.
— Радвам се, че сте доволни — отвърна Зорница.
— Повече от доволни сме. — Олга се приближи. — Днес разбрах, че сте сестра на Радослав.
— Така е.
— Тогава позволете ми да ви поздравя. Брат ви има прекрасен ден. И още нещо — направили сте впечатляваща кариера. Да управляваш такова място на тази възраст е постижение, с което човек може да се гордее.
В гърдите на Зорница се разля топлина.
— Благодаря ви. Значи много за мен.
— Говоря напълно сериозно. — Олга докосна ръката ѝ. — Радвам се, че Лидия се омъжва в семейство с хора като вас.
След кратко мълчание тя се усмихна отново.
— Ще се радвам да се виждаме и занапред. По семейни поводи.
— С удоволствие — кимна Зорница.
Олга се върна в залата. Думите ѝ още отекваха в съзнанието на Зорница — „семейство“, „постижение“, „гордост“. Все думи, които никога не беше чувала от собствените си родители.
Тя се върна в кабинета. На екрана празникът кипеше — танци, смях, разговори. Младоженците сияеха. Родителите на Лидия изглеждаха щастливи, докато Пламен Витошки и Дарина Руменова седяха встрани, мрачни и затворени, сякаш попаднали на чуждо тържество.
Вечерта напредваше. Музиката стана по-мека, двойките се люлееха в бавни танци, сервитьорите поднасяха десерти и кафе. Атмосферата беше точно такава, каквато трябва — топла и непринудена. Зорница наблюдаваше през монитора, отпивайки вода. Чувстваше се изтощена — не телесно, а емоционално. Но знаеше, че няма право да се отпусне, докато всичко не приключи.
Милена Борисова влезе с таблета си.
— Всичко върви по план. След половин час е тортата, после още танци и към единайсет гостите ще започнат да си тръгват.
— Отлично. Има ли проблеми?
— Никакви. Само… — тя се поколеба.
— Какво?
— Родителите на младоженеца. Стоят отделно, не общуват много. Опитаха да го дръпнат на разговор, но той отказа.
Зорница се усмихна леко.
— Това не е наш проблем. Важното е младоженците да са щастливи.
— А те са. Лидия не спира да повтаря, че това е най-хубавият ден в живота ѝ.
— Точно така трябва да бъде.
Зорница излезе към залата, спря до вратата и погледна през малкия прозорец. Радослав и Лидия бяха в центъра, заобиколени от приятели. В този момент Пламен се изправи и тръгна към сина си, Дарина го последва. Видя се напрежение — жестове, повишен тон. Лидия хвана Радослав за ръка, каза нещо тихо. Атанас Филипов се приближи и с няколко спокойни думи сложи край на сцената. Пламен отстъпи.
Погледите на Атанас и Зорница се срещнаха. Той кимна. Тя отвърна.
Малко по-късно вратата на кабинета се отвори рязко. Дарина влезе — напрегната, студена.
— Трябва да поговорим.
— Слушам.
— Какво си мислиш, че правиш? Изложи ни пред всички!
— Аз просто изпълнявах работата си.
— Не се преструвай! — гласът ѝ трепереше от гняв.
Зорница стана.
— Вие сами се изложихте. Вчера ми забранихте да дойда. Казахте, че нямам нищо. Помниш ли?
Дарина замълча.
— Върни се в залата. Това е денят на Радослав и Лидия.
След няколко секунди Дарина излезе, по-скоро объркана, отколкото ядосана. Зорница остана сама. Знаеше, че разговорът е бил неизбежен, но не и по-малко тежък.
Малко по-късно се почука тихо. Влезе Атанас Филипов с две чаши шампанско.
— Помислих, че ще ви се отрази добре.
Те поговориха спокойно. Той ѝ каза думи на подкрепа, които тя никога нямаше да забрави. Когато си тръгна, Зорница се обърна към монитора.
В залата изнасяха тортата — огромна, многоетажна, обсипана с кремави цветя. Гостите се събираха наоколо, телефоните светваха, а Радослав и Лидия застанаха един до друг, хванати за ръце, готови да направят първия разрез.
