Албена Кирилова чу гласа на майка си рано сутринта, още преди да е успяла да събере мислите си.
— Милко е в беда — каза Уляна Христова без увъртане. — Разби колата си напълно. Застраховката няма да покрие всичко, а сумата за доплащане е сериозна. С баща ти обсъдихме ситуацията и решихме, че парите от гаража сега са му по-належащи. Все пак трябва да ходи на работа. Нали разбираш?
Албена не отговори веднага. Притисна телефона до ухото си толкова силно, че кокалчетата на пръстите ѝ изсветляха. В гърдите ѝ се надигна тежест, която познаваше отдавна.
— Албена? — гласът на майка ѝ стана колеблив. — Чуваш ли ме?
— Чувам те, мамо — произнесе тя след кратка пауза. — Разбира се. Милко има по-голяма нужда. Той трябва да пътува до работа.
Затвори разговора и седна на ръба на леглото, втренчена в празното пространство пред себе си. Нещо вътре в нея окончателно се пречупи. Може би това беше последната ѝ илюзия, че някога ще бъде поставена наравно с брат си.
Месец по-късно Албена разбра, че е бременна. Новината донесе едновременно радост и паника. Къде щяха да отглеждат дете? В нает апартамент, където зад тънките стени живееха непознати хора? При положение че доходите им вече бяха орязани?
Когато сподели с родителите си, реакцията им я изненада по-малко, отколкото ѝ се искаше.
— Ох, как сте се решили на такова нещо? — възкликна Уляна Христова. — Нямате собствен дом! Иначе бихме помогнали, но ти знаеш — всичко отиде при Милко, за новата му кола.
— Знам, мамо — отвърна спокойно Албена. — Ще се оправим.
— Ако стане напечено, можете да се върнете при нас — предложи майка ѝ. — В старата ти стая ще се настаните.
Мисълта да се върне под родителския покрив беше последното, което Албена желаеше. Да живее отново с майка си, да слуша безкрайни обяснения защо Милко винаги има предимство, да търпи намеса във възпитанието на детето — не, това не беше вариант.
— Благодаря, но ще се справим сами — повтори тя.
Дните се нижеха. Коремът ѝ растеше, а заедно с него и тревогата. Павел Дунавски започна допълнителна работа вечер, за да заделят поне малко средства преди раждането. Албена не излизаше в майчинство до последния възможен момент и пестеше всяка стотинка.
Тогава се случи нещо неочаквано. В четвъртия месец от бременността ѝ се обади баща ѝ.
— Албенче, имаме един план — започна той несигурно. — С майка ти решихме да продадем апартамента. Ще си купим по-малък и разликата ще разделим между теб и Милко.
— Защо? — изненада се тя. — А вие къде ще живеете?
— Харесахме си двустаен в нова кооперация, близо до жилището на Милко. Така ще помогнем и на вас с Павел, и на него — той иска да смени апартамента си с по-висок етаж и по-добра гледка.
Албена замълча, опитвайки се да подреди мислите си. Помощта беше изкушаваща, но отново усещаше познатата несправедливост — брат ѝ вече имаше собствен дом.
— Тате — каза внезапно тя, — а защо просто не ни оставите сегашния апартамент, а вие да се преместите в по-малкия? Така няма да губите пари за сделки, а Милко вече е получил достатъчно, нали?
От другата страна настъпи мълчание.
— Не сме го обмисляли — отвърна той след време. — И не е съвсем честно. Милко също ни е син, и той има право.
— А честно ли е, че той има апартамент, а ние с Павел нямаме дори собствен ъгъл? — гласът ѝ прозвуча по-остро, отколкото беше свикнала.
— Слушай — баща ѝ повиши тон, — ние още сме живи хора, не сме за разпределяне на наследство. Искахме да помогнем, а ти…
Той прекъсна разговора.
Същата вечер се обади майка ѝ.
— Какво каза на баща си? — започна без поздрав. — Цял ден е като призрак! Искахме добро, а ти…
— Какво съм казала, мамо? — отвърна Албена сдържано. — Само предложих по-разумен вариант.
— Ти си егоистка! — изстреля Уляна Христова. — Мислиш само за себе си! А Милко?
— Мамо, Милко има апартамент без кредит, кола и висока заплата. Ние сме под наем и чакаме дете. Къде е егоизмът?
— Ти не разбираш — гласът ѝ потрепери. — Милко… той е по-специален. На него му е по-трудно.
— Кое точно му е трудно? — ядът кипна в Албена. — Да получава всичко наготово?
— Стига! — извика майка ѝ. — Забрави за нашето предложение! Няма да получите нищо! Оправяйте се сами!
Линията отново замлъкна.
На следващия ден Албена си взе почивен ден и отиде в родителския апартамент. Трябваше да поговорят очи в очи, да сложат край на този порочен кръг от обиди и премълчана несправедливост.
Уляна Христова отвори вратата и при вида на дъщеря си сви устни.
— Защо си дошла? — попита хладно.
— Да поговорим — отвърна Албена. — Мога ли да вляза?
Майка ѝ се отдръпна без дума.
— Мамо — започна Албена в кухнята, — разбирам всичко. Вие обичате Милко повече. Това е ваш избор. Но опитай да разбереш и мен — трябва ми място, където да отглеждам детето си. Вие сте двама в тристаен апартамент. Милко има собствено жилище. А ние нямаме нищо.
— Винаги сме се старали и за двама ви — отвърна майката, взирайки се през прозореца. — Никога не сме ви делили.
— Наистина ли? — горчиво се усмихна Албена. — А апартаментът на дядо? Помощта за ипотеката? Парите от вилата? А сега и гаражът?
— Ти не разбираш — упорито започна Уляна Христова, а думите ѝ увиснаха тежко във въздуха, подготвяйки почвата за следващото признание.
