Бащата потупа Милко по рамото с одобрение и широка усмивка. Каза нещо от рода на това, че винаги е вярвал в него и че умът му никога не го е подвеждал. Думите прозвучаха уверено, почти тържествено, сякаш пред всички официално се утвърждаваше успехът на сина.
Албена Кирилова през цялото време мълчеше. С върха на вилицата си размествала храната в чинията, без реално да яде. Именно тогава разбра нещо, което никой не бе сметнал за нужно да ѝ каже предварително – родителите ѝ бяха продали вилата. Същата онази къща извън града, с двора и ябълковите дървета, където беше минало детството ѝ, където с брат си прекарваха безкрайни лета, къпеха се в реката и вярваха, че това място ще съществува вечно.
— Защо решихте да я продадете? — попита тя тихо, опитвайки се да прикрие горчивината в гласа си.
— Вече не сме на възраст да се занимаваме с градини и ремонти — въздъхна майка ѝ. — А и парите ни трябват.
Албена беше на трийсет, Павел Дунавски — на трийсет и две. Двамата отдавна мечтаеха за собствен дом и за дете, но все отлагаха. Как да мислят за бебе, когато живеят под наем и нямат сигурност дори за следващата година?
Когато вечерта се прибраха, тя не издържа. Сълзите избиха още на прага.
— Продали са вилата и дори не ни попитаха дали я искаме — каза тя през плач. — А ние можехме да живеем там през лятото, да я стегнем малко… дори да се преместим някой ден завинаги.
Павел я прегърна и я остави да се разплаче на рамото му.
— Албена, това е тяхно решение — каза спокойно. — В крайна сметка имотът беше техен. Може би наистина са им трябвали парите.
Само седмица по-късно истината излезе наяве. Средствата от продажбата на вилата бяха отишли за пълното погасяване на ипотеката на Милко Софийски.
— За да не се мъчи с тези вноски — обясни майка ѝ. — Работата му е напрегната, отговорна. Поне за жилището да не се тревожи.
В този момент нещо в Албена се пречупи. Като че ли последната нишка, която я свързваше с представата за справедливост, се скъса. Милко вече имаше апартамент от висок клас без ипотека, кола и добре платена позиция. А тя и съпругът ѝ — наем, заеми и все по-избледняваща надежда, че някога ще отгледат дете в собствен дом.
— Мамо, а какво стана с обещанието да ни помогнете за първоначалната вноска по ипотеката? — попита Албена директно, без да увърта.
Уляна Христова се поколеба, преди да отговори:
— Сега просто нямаме възможност, дъще. Всичко дадохме на Милко. Той е мъж, трябва стабилно да стъпи на краката си.
— Значи аз съм жена и мога да се мъча по квартири? — гласът на Албена трепереше. — А мъжът ми? Той какъв е?
— Не започвай пак — махна с ръка майка ѝ. — Вие сте двама, имате два дохода. Ще се оправите. Не сте деца.
Този разговор се оказа повратна точка. Албена ясно осъзна онова, което винаги беше усещала, но не си позволяваше да изрече на глас — за родителите ѝ тя винаги щеше да бъде на второ място. След Милко. За него щеше да има повече грижа, повече внимание, повече пари. Не защото не я обичаха, а защото в тяхната представа за света мъжът винаги стоеше по-напред.
Същата вечер тя говори дълго с Павел Дунавски. За първи път през годините на брака им изля цялата болка, трупана още от детството.
— Винаги беше така — каза тя. — За Милко бяха по-хубавите бонбони, по-скъпите играчки, повече внимание. Надявах се, че като пораснем, всичко ще се промени. Но не — сега за него има апартаменти, пари, изплатени кредити. А за мен — обещания.
Павел я изслуша без да я прекъсва. Когато тя замълча, той попита тихо:
— И какво искаш да направиш?
— Не знам — призна тя. — Може би нищо. Просто боли, че на трийсет още нямаме дом, а можехме. Можехме вече да имаме и дете.
— Ами ако просто го направим? — предложи той неочаквано. — Да спрем да чакаме идеалния момент.
— Къде ще отглеждаме дете? В квартира, от която всеки момент могат да ни изгонят?
— Ще се справим — отвърна уверено Павел. — Важното е, че сме заедно.
Следващата година беше тежка. Пандемията удари сериозно архитектурното бюро, в което работеше Албена, и заплатата ѝ беше намалена. В банката, където беше Павел, също започнаха съкращения и несигурност. Те едва свързваха двата края, продължавайки да живеят под наем. За собствено жилище вече дори не ставаше дума.
Една вечер, докато отново пресмятаха разходите и мислеха от какво още да се лишат, телефонът на Албена иззвъня. Майка ѝ.
— Дъще, с баща ти решихме да ви помогнем — каза тя неочаквано. — Не беше честно към вас. Продаваме гаража и парите ще са за вас. Не са много, но ще стигнат за първоначална вноска.
Албена остана без думи. Наистина ли родителите ѝ най-сетне бяха видели несправедливостта?
— Благодаря ти, мамо — прошепна тя, усещайки буца в гърлото си. — Това… това значи много за нас.
— Нали знаете, че винаги сме искали да ви помогнем — добави Уляна Христова. — Просто досега не можехме.
Тази нощ Албена не мигна. С Павел обсъждаха какъв апартамент биха могли да си позволят. Малък, не в центъра, но техен. Дом, в който да пуснат корени и да започнат семейство.
Само че животът имаше други планове. Две седмици по-късно, след като гаражът вече беше продаден и парите стояха в сметката на родителите, се случи нещо неочаквано — Милко катастрофира с колата си на заледен път и я съсипа напълно.
— Албена, има проблем… — започна гласът от другата страна на линията.
