— Мамо, защо на Милко Софийски се падна апартаментът от дядо, а за мен не остана нищо? — попита Албена Кирилова, взирайки се в лицето на майка си и полагайки усилие гласът ѝ да не издаде колко ѝ е трудно.
— Албенче, ти сама разбираш… за сина е по-необходимо — отвърна Уляна Христова, като спокойно и прецизно нарязваше зеленчуците върху дъската, без да я погледне. — За мъжа е важно да има собствен покрив, за да създаде семейство. Ти ще се омъжиш, съпругът ти ще се погрижи.
Албена замлъкна. Думите напираха, но тя ги задържа. На трийсет и две години тя отдавна беше омъжена, но заедно с Павел Дунавски все още обитаваха наети жилища, местейки се от едно на друго и броейки всяка заплата. А сега и последната ѝ надежда се изпари — жилището на дядо ѝ щеше да стане собственост на брат ѝ.
Детските ѝ години бяха напълно обикновени за момиче, израснало в българско семейство след промените. Родителите ѝ се стараеха според възможностите си. Баща ѝ беше инженер в завод, майка ѝ — счетоводителка в същото предприятие. Когато се роди Милко, Албена беше на три. Той порасна шумен, настоятелен и свикнал да получава желаното. Тя, обратно, отрано се научи да бъде „добро дете“ — да не иска излишно, да помага в къщи, да отстъпва на по-малкия.
— Албенче, дай количката на Милко, иска му се да поиграе — чуваше тя често, когато брат ѝ посягаше към играчките ѝ.
— Албена, смени се с Милко, на него му е по-удобно до прозореца — казваше майка ѝ по време на дългите пътувания към морето.
Годините се нижеха, а моделът не се променяше. За брат ѝ купиха компютър — „за учене“, макар успехът му да беше посредствен. Когато Албена поиска ролери, ѝ обясниха, че семейният бюджет не го позволява. Странно, но средства за нови маратонки за Милко винаги се намираха.
Тя не таеше злоба, просто приемаше това като част от семейния ред. В техния свят мъжът винаги беше приоритет. Албена учеше усърдно, завърши с отличен успех и влезе в архитектурния факултет, мечтаейки да проектира красиви и функционални домове. Родителите я хвалеха, но без особен ентусиазъм. За сметка на това, когато Милко Софийски с много усилия завърши училище и постъпи в технически университет със специалност програмиране, възторгът нямаше край.
— Нашият Милко е целият на баща си, истински технически ум! — гордо заявяваше Уляна Христова пред гостите, сякаш архитектурата не изискваше пространствено мислене и сериозни изчисления.
През 2010 година, когато Албена приключваше следването си, животът ѝ се преобърна в две посоки — тя срещна Павел Дунавски, а малко след това почина дядо ѝ, бащата на Уляна. След него остана малък едностаен апартамент в панелен блок в покрайнините на града. Не беше лукс, но беше собствен.
— Разбира се, че жилището ще дадем на Милко — заяви майката, когато се върнаха от погребението. — Скоро ще му е време да се жени, трябва му дом за младото семейство.
Албена не възрази, въпреки че тогава брат ѝ дори нямаше сериозна приятелка. За сметка на това, нейната връзка с Павел беше вече стабилна и перспективата за брак изглеждаше съвсем реална.
През 2012 година Албена и Павел сключиха брак. Сватбата беше скромна, основно със средства, които сами бяха събрали. Настаниха се под наем в малък апартамент в нов квартал. Павел работеше като икономист в банка, а тя започна работа в малко архитектурно студио. Заплатите стигаха за нормален живот, но спестяванията за собствено жилище все не достигаха — цените се покачваха по-бързо от доходите им.
— Не сте ли мислили за ипотека? — подхвърли веднъж Уляна Христова, дошла им на гости. — Ние с баща ти бихме помогнали с първоначалната вноска.
Павел веднага се ентусиазира, докато Албена остана по-предпазлива.
— Мамо, наистина ли ще помогнете? — попита тя внимателно. — Това са сериозни пари.
— Разбира се, дъще. Събираме средства, искаме да помогнем и на теб, и на Милко. Ще разделим всичко поравно.
След като майка ѝ си тръгна, Албена и Павел дълго обсъждаха възможностите. Той настояваше, че е добре да действат бързо, докато родителите ѝ са готови да съдействат.
— Знаеш ли — каза Албена, оставяйки чашата с чай, — страх ме е, че когато дойде моментът, нещата няма да се развият така гладко.
— Какво имаш предвид? — учуди се той.
— Че ако на Милко му потрябва помощ по същото време, изборът няма да е в наша полза.
— Хайде де, Албена, те обещаха — махна с ръка Павел.
Оптимизмът му винаги беше част от чара му, макар понякога да я дразнеше, особено когато ставаше дума за общото им бъдеще.
Междувременно Милко, след като се сдоби с апартамента на дядо им, не бързаше със сватба. Първо живя там, после започна да го отдава под наем, а през 2018 година го продаде. С парите си купи нов автомобил и изтегли ипотека за просторен апартамент в сграда от по-висок клас. Родителите отново помогнаха с първоначалната сума.
— Мамо, а обещанието към нас? — попита тогава Албена.
— Албенче, разбери, появи се страхотен шанс за Милко, нямаше как да го изпуснем — отвърна Уляна Христова. — Ще съберем още пари и за вас ще помогнем.
Годините отминаваха. Албена и Павел продължаваха да живеят под наем, премествайки се все по-далеч от центъра заради растящите наеми. Мечтата за собствен дом избледняваше — пазарът изпреварваше доходите им.
В началото на 2020 година Албена отиде на семейна вечеря у родителите си. Милко също беше там и с ентусиазъм разказваше за новата си позиция в голяма IT компания.
— Представяте ли си, заплатата ми ще е двойна! — хвалеше се той. — Мисля да отдам сегашния апартамент и да взема по-голям, някъде в центъра.
Албена слушаше мълчаливо, усещайки как в гърдите ѝ се надига добре познато напрежение, а вечерята постепенно се превръщаше в поредния момент, който щеше да има своето продължение.
