Лицето на Ростислав беше пребледняло, а пръстите му леко потрепваха, сякаш не знаеше къде да ги дене.
— Милена, това не трябваше да се случва — промълви той. — Майка ми имаше добри намерения.
— Добри? — от устните ѝ се откъсна сух, горчив смях. — За кого точно? За Пенка? За вас двамата? Или за мен, може би?
— За всички — отвърна той неуверено.
— За всички… освен за мен — отряза тя.
Милена пристъпи към входната врата и я отвори широко.
— Виолета Велизарова, моля, напуснете — повтори тя хладно.
Свекървата грабна чантата си, стрелна Милена с поглед, пълен с презрение.
— Ти си безсърдечна. Истинско чудовище — изсъска тя.
След миг вратата се тресна силно зад гърба ѝ. Милена я затвори бавно и се облегна на стената. Дишането ѝ беше накъсано, а сърцето блъскаше в гърдите ѝ, сякаш искаше да изскочи.
Ростислав стоеше насред хола и я гледаше, без да помръдва.
— Защо се държа така с нея? — попита той.
— А защо тя се държа така с мен? — отвърна Милена.
— Искаше да помогне на сестра ми.
— За моя сметка, Ростислав. Разбираш ли? За моя сметка.
— Ние сме семейство. Семейството си помага.
— Помощта не означава да се лишиш от всичко, което имаш.
— Никой не иска всичко. Само размяна.
— Не желая да разменям жилището! Колко пъти трябва да го повторя?
Ростислав се отпусна на дивана и прокара ръка по лицето си, уморено и раздразнено.
— Значи няма да помогнеш на Пенка? В такъв случай може би трябва да се замислим дали има смисъл да продължаваме заедно.
Думите му бяха тихи, но отекнаха по-силно от вик. Милена го погледна и осъзна, че пред нея стои човек, когото вече не познава — не онзи мъж, с когото беше живяла през последните две години.
— Това заплаха ли е?
— По-скоро въпрос.
— Отговорът е „не“. Няма смисъл.
Ростислав повдигна глава рязко.
— Говориш сериозно?
— Напълно. Ако условието за този брак е да се откажа от дома си, значи този брак не ми трябва.
— Милена…
— Стига, Ростислав. Казах всичко.
Той се изправи и се затвори в спалнята. Тя чу как се отваря гардеробът, как найлонови торби шумолят. След около двайсет минути той излезе с пътна чанта в ръка.
— Ще остана известно време при майка ми.
— Колко дълго — това вече е твой избор.
Той я погледна, сякаш искаше да каже още нещо, но думите така и не излязоха. Облече палтото си, взе ключовете и се насочи към вратата.
— Ако си промениш мнението, обади се.
— Няма да се обадя.
Вратата се затвори. Милена остана сама.
Върна се в хола и седна на дивана. Очите ѝ се плъзнаха по познатите стени, по семейните снимки на рафтовете, по паркета, който родителите ѝ бяха редили със собствените си ръце.
Тишината беше плътна, всепоглъщаща. И въпреки това в нея нямаше страх. Нито съжаление. Само ясно, непоклатимо усещане, че е постъпила правилно.
Тя се приближи до прозореца и се загледа в вечерния град — в осветените прозорци на съседните блокове. Апартаментът си оставаше неин. Домът, съграден от родителите ѝ, пазещ спомените им. Никой нямаше да ѝ го отнеме. Никой нямаше право да я принуждава да жертва живота си за чужди нужди.
Ростислав си тръгна. Виолета Велизарова беше отпратена. Пенка Яворова остана без помощ. Но Милена не изпитваше вина. Да помогнеш не означава да загубиш себе си и това, което ти принадлежи.
Тя извади телефона си и написа съобщение на приятелката си Фани Лъвова:
„Ростислав си тръгна. Дълга история. Можеш ли да дойдеш утре?“
Отговорът пристигна почти веднага:
„Разбира се. Идвам с вино. Дръж се.“
Милена се усмихна. Животът продължаваше. Без съпруг, който поставяше интересите на другите над нейните. Без свекърва, убедена, че чуждото ѝ принадлежи. Без хора, които не уважаваха решенията ѝ.
Жилището остана. Домът остана. Споменът за родителите ѝ остана. Всичко останало беше второстепенно.
Тя отиде в кухнята и седна на масата, вперила поглед в празния стол отсреща. Някога там седеше Ростислав. Вече не. И това беше правилно.
Мина ѝ през ума, че трябва да смени ключалките — за всеки случай. Той можеше да се върне, да опита отново да я притисне. Но вратата щеше да бъде заключена. Домът — защитен.
Милена влезе в спалнята и се отпусна на леглото. Затвори очи. Утре щеше да е нов ден. Без кавги, без натиск, без чужди очаквания.
Само тя и домът ѝ. Нейната крепост. Нейният живот. И това никой никога нямаше да ѝ отнеме.
