Ростислав Филипов най-сетне вдигна глава. Погледът му премина от майка му към съпругата му, сякаш търсеше опора и в двете, но не намираше нито в едната, нито в другата.
— Ако трябва да съм честен… идеята не е чак толкова лоша — изрече тихо, почти предпазливо.
Милена Рилска застина на място. За миг дори ѝ се стори, че не е чула правилно.
— Шегуваш се, нали? — прошепна тя, а гласът ѝ звучеше кухо.
— Не, не се шегувам. Пенка наистина има нужда от подкрепа. Можем да направим размяна — да се преместим в по-малко жилище. Ние ще се справим, а тя ще получи шанс да си стъпи на краката.
— В по-малко жилище? — ръцете на Милена започнаха да треперят. — Осъзнаваш ли изобщо какво ми казваш?
— Осъзнавам. Това не е краят на света. Хората сменят домовете си постоянно.
— Постоянно?! — тонът ѝ се изви нагоре. — Това е МОЯТ дом, Ростислав! Оставен ми е от родителите! Тук съм израснала!
— Милена, моля те, говори по-тихо. Нека обсъдим всичко спокойно.
— Какво има за обсъждане? Очакваш от мен да се откажа от жилището си, за да угодим на сестра ти?
— Не да се отказваш, а да го разменим. Пак ще имаш покрив над главата си.
— Но не този! Не това място!
В този момент Виолета Велизарова се намеси с престорено мек тон:
— Миленке, не се изнервяй така. Ние просто предложихме разумен вариант. Ти ще имаш апартамент, Пенка също. Всички печелят.
— Не, не всички! — избухна Милена. — Аз губя дома си!
— Това са просто стени — махна с ръка свекървата. — Семейството е важното. Роднините трябва да се държат заедно.
Кръвта нахлу в слепоочията на Милена. Лицето ѝ пламтеше, дланите ѝ се свиха в юмруци.
— Няма да разменям нищо! Апартаментът е мой — и точка!
Думите ѝ прозвучаха твърдо и отсечено. Тя не откъсваше очи от Ростислав, сякаш го предизвикваше. Той се дръпна леко назад, като човек, който е получил неочакван удар. Виолета въздъхна тежко.
— Ясно — поклати глава тя. — Егоистка си. Мислиш само за себе си.
— Защитавам собствеността си.
— Значи тухлите са ти по-скъпи от хората?! — извика Виолета и рязко се изправи. — Ние говорим за семейство, а ти броиш имоти! Неблагодарна си, Милена. Ростислав те обича, грижи се за теб, а ти не можеш дори на сестра му да помогнеш!
— Не съм длъжна да помагам, като се лиша от дома си!
— Длъжна си! Ти си съпруга! Трябва да подкрепяш мъжа си във всичко!
Ростислав също се изправи и опита да застане между тях.
— Мамо, успокой се. Милена, моля те, нека не си крещим.
— Да не крещя?! — обърна се тя към него. — Ти си готов да ми отнемеш жилището, а аз да мълча?
— Не да го отнема, а да го сменим. Има разлика.
— За мен няма! Не искам да губя този дом!
— Нищо не губиш, ще имаш друг.
— Не искам друг! Искам да живея тук!
Виолета се хвана за челото.
— Боже, колко си инатлива! Семейството за теб нищо не значи, мислиш само за себе си!
— Мисля за себе си, защото никой друг не го прави!
Спорът се разрасна. Виолета крещеше за неблагодарност, себичност и разруха на семейството. Ростислав ту се опитваше да усмири майка си, ту убеждаваше жена си, че всичко може да се уреди без война. Милена стоеше в средата на хола и ясно усещаше — път назад няма.
— Този апартамент е мой. Родителите ми са го изработили и са ми го оставили. Няма да го дам на никого.
— Предлагам просто да помогнем на сестра ми, а ти се инатиш! — хвърли ѝ укорителен поглед Ростислав.
— Искаш да решиш проблемите на твоите роднини за моя сметка!
— За наша сметка! Ние сме семейство!
— Семейство не означава да жертвам дома си!
Виолета пристъпи по-близо и посочи Милена с пръст.
— Ти си лоша съпруга. Истинската жена винаги стои зад мъжа си и помага на близките му. А ти мислиш само за себе си!
Милена пое дълбоко дъх.
— Виолета Велизарова, моля ви, напуснете — каза тя тихо, но без колебание.
— Какво?
— Моля ви да си тръгнете от дома ми. Веднага.
Лицето на свекървата почервеня.
— Ти ме гониш?!
— Да. Това е моят дом и няма да позволя тук да ми крещят.
— Ростислав! — обърна се тя към сина си. — Чуваш ли как ми говори?
Ростислав остана насред стаята, разкъсан между майка си и жена си, без да знае на чия страна да застане и какво решение ще промени живота им завинаги.
