— Да.
— Ясно. Късметлийка си, Миленке. Не на всеки се пада такова наследство — отбеляза Виолета Велизарова с тон, в който уж имаше добронамереност.
Милена не отвърна. Думите „късметлийка си“ я засегнаха болезнено. За нея този апартамент не беше подарък от съдбата, а последният спомен от родителите ѝ, платен с тяхната загуба.
Ростислав Филипов не се намеси в разговора, въпреки че майка му продължаваше да подхваща темата за жилището при всяко идване. Когато Милена опита да поговори с него за честите визити и странния интерес, той махна с ръка.
— Айде стига, майка ми идва, и какво от това? Самотна е, скучае ѝ се, затова наминава.
— Но тя оглежда апартамента все едно прави оценка — настоя Милена.
— Преувеличаваш. Вечно си внушаваш разни неща.
Милена не задълбочи темата. Може би наистина си въобразяваше. Виолета Велизарова беше учтива, усмихваше се, винаги благодареше за чая. Да се стига до конфликт заради подозрения ѝ се струваше излишно.
Месеци по-късно сестрата на Ростислав — Пенка Яворова — обяви годежа си. Беше на двадесет и четири, работеше като мениджър, но заплатата ѝ едва стигаше. Годеникът ѝ, Борис Живков, се трудише по строежи. Двамата деляха малък едностаен апартамент под наем и непрекъснато брояха левовете до края на месеца.
Сватбата мина скромно — в кафене, с около трийсет гости. Виолета Велизарова сияеше, вдигаше тостове, прегръщаше дъщеря си. Ростислав поздрави Пенка, Милена също каза няколко топли думи. Празненството беше приятно, хората си тръгнаха късно вечерта.
Седмица след сватбата свекървата отново се появи у тях. Този път без сладкиши. Лицето ѝ беше сериозно, а в ръката си държеше чанта. Ростислав си беше вкъщи, полулегнал на дивана пред телевизора. Милена приготвяше вечеря в кухнята.
— Ростиславе, Миленке, трябва да поговорим — каза Виолета Велизарова още с влизането.
Милена избърса ръцете си и излезе. Свекървата седна на масата и извади няколко листа. Ростислав се приближи, Милена остана права.
— За какво става дума? — попита тя сдържано.
— За Пенка. Тя и Борис имат сериозни проблеми с жилището. Наемът е висок, почти всичко им отива там. За собствен апартамент дори не може да се мисли.
— Това е техен въпрос — отвърна внимателно Милена. — Те са зрели хора.
— Разбира се. Но сме семейство. Трябва да си помагаме.
Милена се напрегна. Думата „помагаме“ прозвуча двусмислено.
— И как точно си представяте тази помощ?
Виолета Велизарова погледна първо сина си, после Милена и леко се усмихна.
— Вашето жилище е просторно. Три стаи за двама души — излишен лукс, ако ме питаш.
— Излишен? — Милена повдигна вежди. — Какво имате предвид?
— Хрумна ми, че апартаментът може да се размени за два по-малки — по едностаен. Един за вас, един за Пенка и Борис. Всички ще са доволни. Дори сме разгледали варианти, ето снимки и данни.
Тя го изрече така естествено, сякаш предлагаше да излязат до магазина. Милена стоеше вцепенена. Да разменят апартамента? Нейния апартамент?
— Вие сериозно ли говорите? — гласът ѝ потрепери.
— Напълно. Всеки ще има покрив над главата си. А ако останат пари, аз бих могла да отида на санаториум, здравето ми не е цвете.
Виолета Велизарова говореше уверено, развиваше плана си, все едно ставаше дума за общо имущество. Милена я слушаше и усещаше как нещо в нея се стяга до болка.
— Това жилище е мое — каза тя бавно.
— Разбира се, твое. Но ти си жена на Ростислав. В семейството всичко е общо.
— Не. Апартаментът е наследство от родителите ми, още отпреди брака. Това е личната ми собственост.
— Е, каква е разликата? Живеете заедно, роднините имат нужда от помощ.
Милена погледна към мъжа си. Ростислав мълчеше, вперил очи в пода, с напрегнато лице и стиснати устни.
— Ростислав, ти няма ли да кажеш нещо?
