Децата се притиснаха едно към друго, сякаш търсеха закрила. Невена Балканска премести погледа си от тях към Зоя Стоянова и заговори тихо, почти без емоция:
— Значи очакваш аз да се лиша от своето, само защото при теб нищо не е наред? — гласът ѝ беше спокоен, но твърд. — Не аз избрах твоя съпруг. Не аз се нагърбих с заеми и обещания.
— О, стига! — изкрещя Зоя, сграбчи децата и се стрелна към вратата, която затръшна с трясък.
Невена се отпусна на стола. Студена празнина се разля в гърдите ѝ. Всичко около нея — рафтовете, саксиите, подредената посуда — изведнъж изглеждаше прекалено осезаемо. И плашещо крехко.
По-късно, когато отново се чу почукване, тя позна стъпките на Антон Соколов. Не побърза да отвори.
— Невена, отвори — долетя умореният му глас. — Трябва да поговорим.
Пусна го вътре. Той се насочи към кухнята, оглеждайки се неловко.
— Чай? — попита тя по навик.
— Добре — кимна и седна на масата.
Докато чайникът загряваше, мълчанието тежеше. После Антон проговори:
— Разбрала си ме погрешно. Не съм искал да те притискам. Мислех, че ще обсъдим нещата.
— А на сестра си вече си дал дума — напомни му Невена.
— Прибързах — сви рамене той. — Зоя е в паника. Знаеш я — действа импулсивно.
— Знам. И знам как всеки път ти я спасяваш — ту от дългове, ту от ремонти. Сега ред е на моя апартамент.
— Тя ми е сестра — повтори Антон.
— А аз каква съм ти? — попита тя. — Коя съм станала за теб?
Той отклони поглед.
— Жена ми.
— И това ти дава право да решаваш вместо мен? — Невена кимна бавно. — Плановете ми, имотът ми — всичко губи значение, щом Зоя изпадне в поредната криза?
Той удари с длан по масата:
— Превърна една квартира в трагедия!
— В „някаква“ квартира? — Невена се усмихна горчиво, усещайки как думите му отварят пропаст, от която разговорът вече трудно можеше да излезе.
