Той замълча, сякаш с това мълчание окончателно беше узаконил решението си.
Невена Балканска го гледаше втренчено, като човек, който изведнъж разпознава непознато лице. Пет години брак се разпаднаха в един миг – пред нея стоеше чужд мъж.
— Значи първо обещаваш, а после просто ме поставяш пред свършен факт? — тя бутна чашата настрани, без да отпие. — Ще си тръгна. Отивам си. В моя апартамент. В същия този, който ти раздаваш с такава лекота.
Час по-късно Невена седеше до прозореца в малкото си жилище, загледана в олющения вътрешен двор и избелелите люлки. Тук, сред скромните стени, тя усещаше спокойствие. Дом. Не като в просторния, но бездушен апартамент на Антон Соколов, където никога не се почувства своя.
Телефонът не спираше да примигва: „Да поговорим?“, „Прекаляваш“, „Борис Асенов ще мине да обясни“. Невена изгаси екрана. Яростта се беше стопила, оставяйки след себе си празнина и болезнена яснота. Пет години — и каква беше тя за него? Част от интериора?
Звънецът иззвъня след около час. Тя знаеше кой стои отвън. Оправи косата си и отвори.
На прага беше Зоя Стоянова — сестрата на Антон. Изглеждаше изтощена, с олющен лак по ноктите. Зад нея се притискаха две деца — момче и момиче.
— Невена, трябва да поговорим — Зоя прекрачи прага, без да чака покана.
— Заповядай — усмивката на Невена беше хладна. — Чувствай се като у дома си.
Погледът на Зоя обходи стаята.
— Не е зле. Само пердетата са старички. Но ще се оправим, ще направим ремонт.
— Стоп — Невена скръсти ръце. — Тук няма да се променя нищо. Това е моят апартамент.
— Антон каза, че ще ни помогнете. Имам деца, Невена. Нямаме къде да живеем!
— И това ме прави отговорна как? — гласът ѝ остана равен. — Съчувствам, но това не е мой дълг.
— Ние сме семейство! — извика Зоя отчаяно. — Ти си жена на брат ми! При вас всичко го има!
