Ден преди самата церемония охраната спря Диана Велизарова до служебния вход. В ръцете ѝ – пластмасова туба с алена боя. На десетина метра се издигаше снежнобялата арка, която възстановявах половин година, тухла по тухла, нерв по нерв. Този път охранителят реагира навреме. Диана се мяташе, крещеше истерично, опитваше се да се измъкне. До колата стоеше Велизар Дунавски – смъртно блед, с празен поглед, без да направи и крачка.
Пристигнах след около трийсет минути. Заварих Диана седнала на пейка, до нея – изпуснатата туба, а червената боя вече беше размазана по асфалта като следа от рана. Вдигна очи към мен – нямаше нито срам, нито разкаяние. Само сурова, натрупвана с години ярост.
„Ти ми открадна живота, Камелия. Всичко, което можеше да бъде мое, ти го взе. Винаги ти бяхте любимката – на теб всичко ти се получаваше, а за мен никой не се интересуваше. Исках само веднъж и при теб нещо да се провали.“
Гледах я и си мислех, че това е истината. Не ставаше дума за пари или имоти. А за завист, подхранвана системно – с оправдания, с фрази от рода на „тя е артистична“, „на нея ѝ е простено“, „Камелия ще се справи“.
„Диана, аз никога не съм вземала твоя живот – просто живях своя. Ако родителите са те убедили, че вината е моя, това е техен грях, не мой. Но днешното е твой избор. И за него ще носиш отговорност.“
Тя се извърна. Охраната извика полиция, беше съставен протокол. Велизар я отведе, без дори да ме погледне.
Сватбеният ден мина тихо и светло, без напрежение и показност. Бялата арка беше непокътната, гостите – усмихнати, а Светослав Руменов не пусна ръката ми нито за миг. Никой не попита къде са родителите ми. Вътре в мен имаше странна лекота и празнота, сякаш бях свалила тежка раница, която носех цял живот. Светослав ми шепнеше шеги, а аз се смеех искрено.
Когато си тръгвахме, се обърнах още веднъж – към арката, къщата, хората, които ни махаха. Това беше истинското семейство. Онези, които бяха там.
Месец по-късно до мен достигнаха слухове. Родителите бяха ипотекирали вилата – онази стара семейна къща, строена от дядо през седемдесетте. Направили го, за да платят разточителната сватба на Диана. След съдебния позор отчаяно се опитваха да възстановят имиджа си, да докажат пред всички, че още „държат нивото“.
Тържеството на Диана било пищно – ресторант, украса, рокля. Гостите – поканени по задължение. Но хората усещат фалша. Роднините после си шепнели, че зад блясъка прозира кухота. Керанка Старозагорска се усмихвала насилено, Орлин Кирилов прекалявал с алкохола, Диана изглеждала уплашена, а Велизар не откъсвал очи от телефона си.
На една семейна вечеря някой попитал директно: „Керанке, вярно ли е, че си била Камелия? Че имаше съд?“ Майка ми пребледняла, устните ѝ се раздвижили, но думите не излезли. Диана скочила, започнала да крещи, но никой не я слушал. Кръгът около родителите ми постепенно се стеснил – малцина искат да общуват с хора, които посягат на по-голямата си дъщеря заради пари.
Научих всичко това и не усетих нищо – нито удовлетворение, нито злорадство. Само тиха празнота и усещането, че те сами са изградили стените около себе си, зад които тепърва щяха да останат.
