„Как не те е срам, при хората…“
„При хората ли?“ – гласът ми не трепна. – „Това беше вашият избор. Вие решихте да ме притискате публично, разчитайки, че от неудобство и приличие ще се пречупя. Само че няма да стане. И за да е ясно – ето ви отговора ми: нито лев. Нито за галерия, нито за поредния ви рискован каприз. За мен темата е приключена.“
Керанка Старозагорска се стрелна към мен. Движението ѝ беше рязко, почти хищно. Ударът дойде неочаквано – толкова силен, че загубих равновесие, закачих се в стола зад себе си и паднах, блъскайки тила си в каменния ръб на камината. Светът се разля пред очите ми на размазани петна. В следващия миг Светослав Руменов беше до мен, повдигна ме внимателно, а лицето му беше пепеляво. „Керанка Старозагорска, какво си позволявате?!“
Тя стоеше над мен, задъхана, със свити устни. „Заслужи си го. Неблагодарница.“
Лекарят беше категоричен – леко сътресение. Светослав ме закара мълчаливо до дома ни, помогна ми да легна и остана седнал до мен. „Камелия, ще заведем дело. И това не подлежи на обсъждане.“
Гледах тавана и думите отекваха в главата ми. Майка ми ме удари. По лицето. Пред всички. „Семейство“, повтаряха те.
„Не,“ отвърна Светослав тихо, но твърдо. „Това са хора, които смятат, че имат право да те бият, когато откажеш да подариш живота си. Ще отидем в съда.“
Три дни по-късно подадохме жалба. Процесът беше кратък – свидетели потвърдиха удара, медицинското удостоверение описваше сътресението, снимките показваха синината. Керанка Старозагорска се оправдаваше с нерви и афект, но съдията я гледаше хладно. Присъдата – глоба и общественополезен труд. На излизане от залата тя се обърна и ме фиксира дълго. „Ще съжаляваш.“
След две седмици получихме ново известие – този път иск от родителите ми. Твърдяха, че парите, които съм давала, не били подарък, а целево финансиране за образование, което съм длъжна да възстановя изцяло. Светослав прочете документите и за първи път изруга. „Отмъщение. И то мръсно.“
Адвокатката събра всичко – договори за дарение, кореспонденция, банкови извлечения. В съда баща ми мънкаше за някакви устни уговорки, но доказателства липсваха. Искът беше отхвърлен изцяло. Керанка Старозагорска седеше със стиснати зъби, Диана Велизарова ридаеше, сгушена във Велизар Дунавски. Не изпитах нищо към тях.
Но това не беше краят. Седмица по-късно на Светослав се обади колега: „Светльо, тръгнали са слухове.“ Из града започнаха да се носят приказки, че имал връзка със студентка, дори се размахваха снимки – размазани, нелепи, но разпознаваеми. Светослав с млада жена в кафене. Само че тя беше негова братовчедка.
Юристката ни откри източника – чатове в социалните мрежи, в които Диана без свян разпространяваше клеветата. Изпратихме официално предупреждение. Публикациите изчезнаха, но извинение нямаше. Само тежко, злокобно мълчание.
Сватбата отложихме с месец. Светослав настоя за охрана. „Камелия, не искам да рискуваме. Не знам докъде могат да стигнат.“ Оказа се, че опасенията му са били повече от основателни.
