Майка ми се изправи с чаша вино в ръка и още в мига, в който го направи, усетих как нещо се пропуква. Годежът трябваше да бъде безупречен – снежнобяла покривка, подредени прибори, пламъчета от свещи в старинни свещници, които лично бях издирила в антикварен магазин. Светослав Руменов седеше плътно до мен, спокоен и уверен, а аз стисках дланта му под масата. Всичко изглеждаше наред. До момента, в който тя проговори.
„Скъпи гости, искам да ви съобщя едно наше решение.“ Гласът ѝ прозвуча прекалено силно, усмивката – болезнено опъната. „С Орлин Кирилов решихме парите, които заделяхме за сватбата на Камелия, да дадем на Диана. Камелия, ще преведеш на сестра си пет милиона лева. На нея и на годеника ѝ им е необходим начален капитал за галерията. Вие със Светослав сте уредени хора, ще се справите. А Дианка е артистична натура, за нея е по-трудно.“
Думите ѝ не стигнаха до мен веднага. Пет милиона. Моите пет милиона, събирани три години подред. Не за празненство, а за дом. За първоначална вноска. „Мамо, това са мои пари. Аз и Светослав вече сме подали документи в банката. Те са част от кредита.“
Керанка Старозагорска ме изгледа така, сякаш току-що я бях обидила смъртно. „Не бъди скъперница, Камелия. Семейството не се измерва с пари. Диана има нужда, а ти винаги можеш да изчакаш. Имаш работа, стабилност.“
Срещу мен Диана Велизарова мачкаше салфетката си, а годеникът ѝ Велизар Дунавски кимаше утвърдително. „Камелия, хайде сериозно. Ти пак ще спестиш. А при нас моментът е решаващ – сега или никога.“
„Това са години труд – всяка стотинка е платена с лишения. Без почивки, без пътувания, без излишни покупки. Не е подарък, не е жест. Това са мои спестявания.“
Майка ми тресна чашата на масата. „Егоистка си, Камелия. Винаги си мислела първо за себе си. Диана цял живот живее в твоята сянка, а ти дори сега не можеш да се откажеш от нещо малко?“
Малко. Диана скочи на крака. „Точно така! Студена чиновничка! Не умееш да живееш, не умееш да обичаш! Всичко при теб са планове и чертежи, а хората около теб са невидими!“
Вътре в мен нещо се изключи. Не ярост – студена яснота. „Диана, виждам хората много добре. Виждам и че за пет години за трети път искаш пари за проект, който ще се срине след месеци. Виждам и че за мама е по-лесно да притиска мен, отколкото да ти каже, че е време да поемеш отговорност. Искате съд? Нека бъде тук и сега.“ Погледът ми обходи гостите, застинали с чаши във въздуха. „Нека всички чуят. Колко пъти съм спасявала Диана? Батик студио – половин милион. Бижута – осемстотин хиляди. Кредити, които изплащах без дума. А сега искате и последното, защото аз, цитирам, ‘ще се оправя’.“
Мълчанието натежа. Баща ми се взираше в чинията си, гостите свеждаха поглед. Лицето на майка ми побеля и тя си пое дъх, сякаш се готвеше да изрече нещо, което щеше да промени всичко.
