Разговорът още с първите минути се насочи към болезнената тема, която Йоана тайно се надяваше да бъде подмината.
— Йоанче, повярвай ми, нямам лоши намерения — започна Пенка Рилска с уж съчувствен тон. — Просто трябва да осъзнаеш, че на моите години човек вече няма шанс да си купи нещо свое. Ти си млада, пред теб всичко е по-лесно.
Йоана пое дълбоко въздух, опитвайки се да запази спокойствие.
— Съжалявам, Пенка, но това е моят дом. Единственото, което ми остана от родителите. Не мога просто така да се откажа от него.
— Никой не ти го отнема! — гласът на свекърва ѝ се изостри. — Говорим за една част, за дял. Само за да имам сигурност. Това не е ли човешко?
— Мамо, стига — намеси се Явор Радославов, усещайки напрежението. — Йоана и без това е под напрежение.
— А защо да е? — не отстъпваше Пенка. — Тя знае, че не ѝ посягам на нищо.
Тогава Йоана вече не успя да се сдържи:
— Писна ми от този натиск! Всички сте убедени, че съм длъжна, но никой не си задава въпроса защо. Къде беше тази „семейна грижа“, когато аз сама вложих всичко в този апартамент — време, пари, нерви?
Настъпи гробна тишина. Явор впи поглед в пода, а Пенка Рилска я изгледа втренчено. В този момент Йоана ясно разбра, че ако не постави граници сама, никой няма да ги зачете вместо нея.
След края на напрегнатата вечер тя остана с усещането за задънена улица. Беше сама срещу двама души. Явор уж се опитваше да бъде посредник, но в дълбочина винаги заставаше до майка си. А разочарованието на Пенка тежеше върху Йоана така, сякаш тя лично носеше вина за всички нейни несгоди.
Нощта мина без сън. Йоана се въртеше и пресмяташе възможностите. Ако отстъпи — ще загуби самоуважението си. Ако откаже — рискува брака си.
На следващия ден, събрала кураж, тя изчака Явор да се прибере от работа.
— Трябва сериозно да поговорим — каза тя решително.
— Добре — въздъхна той, оставяйки чантата си. — Слушам те.
Този път Йоана беше решила да не премълчава нищо.
— Яворе, бях при адвокат. И той потвърди това, което усещах. Прехвърлянето на дял от апартамента не е просто жест на доброта. Това е риск, който може да ни създаде сериозни проблеми.
— Какви проблеми? — той се намръщи, но не я прекъсна.
— Представи си, че някой ден се скараме. Или че майка ти реши да даде своята част на друг. Какво става тогава с нас? — Йоана седна срещу него, опитвайки се да говори хладнокръвно. — Не мога да застраша нещо, което градя с години.
— Аз нямам намерение да се карам с теб — започна Явор, но тя го спря.
— Никой не може да го обещае. Животът не дава гаранции.
Тя се изправи и думите ѝ зазвучаха по-емоционално:
— Не съм длъжна да жертвам сигурността си, за да се чувства някой друг по-спокоен. Това е моят дом, моята защита. Ще помагам на майка ти — с пари, с грижи, с каквото е нужно. Но няма да ѝ давам дял.
Явор вдигна ръце, сякаш искаше да я успокои.
— Говориш така, сякаш искам да ти взема всичко.
— Може и да не го искаш — отвърна тя тихо. — Но ме притискаш. А това боли. Не разбираш как се чувствам, когато ме карат да се отказвам от нещо, което за мен е свято.
Йоана замълча, борейки се със сълзите. Явор също остана безмълвен за миг, после каза бавно:
— Май си права. Не погледнах ситуацията през твоите очи. Мислех, че е просто проява на грижа… но виждам колко важно е това за теб.
Тя го погледна предпазливо, сякаш търсеше искреността в думите му.
— Не искам да съм лошият човек — прошепна Йоана. — Но имам граници и трябва да ги пазя.
Явор кимна замислено, а в погледа му се появи колебание, което подсказваше, че този разговор едва ли е последният по темата.
